Изгубеният град

Той й подаде телефона. Гамей Морган-Траут наистина беше привлекателна жена — не бляскава или крещящо сексапилна, но повечето мъже я заглеждаха с интерес. Имаше слънчева усмивка с малка портичка на горните зъби като актрисата Лорън Хътън. Беше висока — метър седемдесет и осем, и доста слаба за ръста си — шейсет и един килограма. Дългата й коса, която обикновено носеше навита на спирали, беше тъмно червена и тъкмо заради нея баща й, почитател на хубавото вино, я беше кръстил на сорта Божоле.

По-открита и жизнена от съпруга си, тя се сработваше добре с мъжете. Тази й дарба датираше още от детските й години в Уисконсин. Баща й, преуспял строителен предприемач, я насърчаваше да се състезава с мъжете, научи я да плува и да стреля по панички. И сега Гамей беше отличен шофьор и стрелец.

Гамей се заслуша за момент, после каза: „Идваме веднага“ и затвори.

— Доктор Озбърн помоли да отидем в МБЛ. Каза, че било спешно.

— За Сам всичко е спешно — възнегодува Пол.

— Хайде, хайде, не ставай злобен, само защото поиска да говори с мен.

— Не тая и грам злоба — увери я Пол, като я улови под ръка.

Сбогува се с колегите си в лабораторията и двамата с Гамей поеха по „Уотър Стрийт“. След няколко минути вече се изкачваха по широките каменни стъпала на сградата на лабораторията, минаха през сводестата врата и влязоха в тихото фоайе.

Там ги чакаше доктор Озбърн. Той стисна ръката на Пол и прегърна Гамей, някогашна негова студентка по морска биология в Океанографския институт „Скрипс“ в Калифорния. Озбърн беше малко над петдесет, а оредяващата му къдрава коса като че ли се хлъзгаше по тила му. Имаше едър кокал и големи работнически ръце, които прилягаха повече да държат брадва, отколкото нежни морски растения.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той, — надявам се, че не ви притеснявам.

— Ни най-малко — мило отвърна Гамей, — винаги се радваме да ви видим.

— Може да си промените мнението, като чуете какво имам да ви кажа — рече Озбърн със загадъчна усмивка.

Без повече обяснения той ги поведе към кабинета си. Макар МБЛ да беше известна по цял свят с оборудването и библиотеката си, сградата беше доста неугледна. Под таваните се виждаха тръби, вратите по коридорите бяха от тъмно дърво с матово стъкло, изобщо лъхаше на старост.

Озбърн ги покани в кабинета си. Гамей го беше запомнила като маниакално подреден и организиран човек, направо непоносим, и сега се увери, че не се е променил. Много от преподавателите се зариваха в купища статии и доклади, а неговият кабинет се състоеше от компютърно бюро, стол и няколко стола за гости. Единственият лукс беше чайник, който си беше донесъл чак от Япония.

Наля три чаши зелен чай и след кратка размяна на учтивости мина право на въпроса:

— Простете за безцеремонността ми, но нямаме много време, така че да си дойдем на думата. — Той се облегна назад, сплете пръсти и се обърна към Гамей: — На теб трябва да ти е известен видът Caulerpa taxifolial.

Гамей беше завършила морска археология в Северна Каролина, след което интересите й се пренасочиха и тя се записа в „Скрипс“, където защити докторска степен по морска биология. Усмихна се, като си спомни курсовете при доктор Озбърн. Той имаше навика да задава въпросите си под формата на твърдения.

— Caulerpa са тропически водорасли, но често се срещат и в домашните аквариуми.

— Точно така. И знаеш, че студеноводните видове, които се развиват така добре в аквариумите, са станали сериозен проблем в някои крайбрежни райони?

Гамей кимна.

— Водорасло убиец: унищожава голяма част от морското дъно в Средиземноморието, разпространява се и на други места. Тропическите водорасли обикновено не виреят в студени води, но този вид се е адаптирал. Може да живее навсякъде по света.

Осбърн се обърна към Пол.

— Водораслите, за които говорим, са били неволно изпуснати във водите под Океанографския музей на Монако през 1984 година. От тогава насам са се разпространили на трийсет хиляди хектара по крайбрежията на шест средиземноморски страни, а вече се превръщат в проблем и за Австралия, и за Сан Диего. Разрастват се като горски пожар. Изключително инвазивен вид. Образуват плътни зелени килими, които прогонват или унищожават останалите растения и животни, лишавайки ги от светлина и кислород. Унищожават морската хранителна пирамида и много от местните видове. Това има пагубни последици за екосистемите.

— Има ли начин човек да се бори с тях?

— В Сан Диего постигнаха известен успех, като покриваха отделни петна от водораслите с мушами и впръскваха хлор във водата и почвата под тях. Този метод обаче е неприложим при по-широко разпространение. Полагат се и усилия да се образоват акваристите, продаващи Caulerpa и камъни, които могат да се окажат заразени с организмите.

— Нямат ли естествени врагове?

— Защитните им механизми са удивително сложни. Съдържат токсини, които отблъскват растителноядните животни. Не умират през зимата.

— Звучат като истински чудовища.