— Други са силните му страни. Международният трибунал с удоволствие би разговарял с него за някои масови гробове в Босна. Как е уискито?
— Чудесно! Какво повече да искаш от един екзотичен курорт?
— Когато се почувствам прекалено потиснат, си представям, че съм на почивка на далечен остров — каза Маклийн.
— В курортите, на които аз съм бил, не поднасят обеда в капани за мишки — отбеляза Пол.
Настъпи неловко мълчание. Гамей първа го наруши.
— Какво или кои са били тези кошмарни създания в клетките?
Маклийн не отговори веднага.
— Това бяха грешки.
— Като колега учен ще ни разберете, ако ви помолим да бъдете по-конкретен — каза Пол.
— Съжалявам, може би трябва да започна отначало.
Маклийн си наля още уиски, отпи голяма глътка и заговори, загледан някъде в далечината.
— Сега ми се струва много отдавна, но всъщност минаха само три години, откак бях нает от малка научноизследователска компания в близост до Париж да работя с ензими — протеините, произвеждани от живите клетки. Интересуваше ни ролята на ензимите в процеса на остаряване. Фирмата имаше ограничени ресурси, затова много се зарадвахме, когато ни погълна голям конгломерат.
— Кой стоеше зад него? — поинтересува се Пол.
— Не знаехме и не ни интересуваше. Дори си нямаше име. Получихме сериозни повишения. Обещаха ни повече финансиране и ресурси. Затова и не възразихме, когато ни наложиха нови условия.
— Какви бяха те?
— Новото ръководство нареди постоянно да бъдем наблюдавани от охрана. В престилки и костюми, но все пак охрана. Движението ни беше ограничено. Живеехме в общежитие близо до лабораторията. Сутрин и вечер ни извозваха служебни автомобили. Семейните имаха право на посещения от време на време, но всички бяхме изрично предупредени за поверителния характер на работата ни. Дори подписахме договори, с които се съгласявахме да спазваме строгите правила. И въпреки това витаехме в облаците: разбирате ли, ние търсехме философския камък.
— Мислех, че сте химик, не алхимик — рече Гамей. — А доколкото си спомням, философски камък наричали веществото, което уж можело да превръща обикновени метали като олово в сребро или злато.
Маклийн кимна.
— Това е широко разпространена заблуда. Много учени обаче смятали, че камъкът е легендарният „еликсир на живота“. Смесено с вино, това вълшебно вещество можело да лекува рани, да връща младостта и да удължава живота. Този камък търсехме ние.
— Иначе казано, безсмъртие — каза Пол. — По-лесно би било да превърнеш олово в злато.
По устните на Маклийн пробяга усмивка.
— И аз това си мислех неведнъж по време на опитите. Често размишлявах над невъзможната задача, която си бяхме поставили.
— Не сте били първите провалили се.
— О, не, доктор Траут. Не ме разбрахте правилно. Ние не се провалихме.
— Чакайте малко! Казвате, че еликсирът на живота съществува?
— Да! Открихме го на дъното на океана в хидротермалните пукнатини на Изгубения град.
Двамата се втренчиха в Маклийн, чудейки се дали шотландецът окончателно не си е загубил ума.
— Доста отдавна си вра носа в морската тиня — каза Пол след малко, — но никога не съм попадал на нещо, дори бегло напомнящо на Извора на младостта.
Гамей поклати глава.
— Простете за скептицизма, но като морски биолог съм по-добре запозната с пукнатините от Пол и, честно казано, нямам никаква идея за какво говорите.
В сините очи на Маклийн проблеснаха весели искри.
— Знаете повече, отколкото си мислите, девойче. Обяснете ми защо учени от цял свят така се заинтригуваха от микроорганизмите, открити около пукнатините.
— В това няма нищо чудно — сви рамене Гамей. — Тези бактерии не са като останалите, които сме намирали досега. Те са „живи вкаменелости“. Условията в Изгубения град са подобни на тези по време на зараждането на живота на планетата. Ако разберем как еволюира животът около пукнатините, ще научим как може би е започнал той на Земята или дори на други планети.
— Именно! Работата ми започна с едно елементарно предположение: ако разполагаш с нещо, което участва в създаването на живота, то сигурно ще може и да удължава живота. Компанията ни имаше достъп до проби, взети при предишни експедиции до Изгубения град. Ключът се оказа в ензимите, произвеждани от тези микроорганизми.
— По какъв начин?
— Всеки жив организъм на земята е програмиран за една-единствена задача: да възпроизвежда себе си колкото може повече. След като си свърши работата, той става излишен. Всички организми носят в себе си ген, който им повелява да създават поколение. При човешките същества той понякога се активира преждевременно и тогава се наблюдава синдромът на Вернер, при който осемгодишното дете изглежда като осемдесетгодишен човек. Предположихме, че ако този ген може да се активира, той съответно може и да се деактивира, като резултатът ще бъде забавяне на стареенето.
— Как може да се тества подобно нещо? — попита Пол. — Трябва да го давате на участниците в експеримента и да чакате десетки години, за да видите дали ще живеят по-дълго от контролната група.