Изгубеният град

— Ензимите са много краткотрайни. Построиха тази подводница, за да можем да извличаме ензимите веднага щом бъдат събрани микроорганизмите. След стабилизирането им подводницата транспортира готовия продукт за по-нататъшна обработка и изследвания. Бяха известени за вашата експедиция. Сигурно са се страхували да не разкриете проекта им. Съвсем случайно бяхте на косъм от това.

— Не беше никак случайно. Търсехме източника на горгоновата трева — отвърна Гамей.

— Сега е мой ред да се озадача. Какво е „горгонова трева“?

— Мутирала е от обикновено водорасло. Предизвиква поражения по целия свят. Източникът й беше проследен до Изгубения град. Опитвахме се да открием точната причина. Тази част от експедицията не беше разгласена, за да не всяваме паника. Положението е далеч по-тежко, отколкото се съобщава публично.

— В какъв смисъл?

— Ако тази трева продължи да се размножава, океаните ще се превърнат в огромни блатисти килими от растителност. Търговията по море ще стане невъзможна. Пристанищата ще бъдат затворени. Повече видове риба ще измрат, разстройвайки по небивал начин хранителната верига, което без съмнение ще се отрази и на сушата. Климатът, определян от обичайните океански цикли, ще се обърка. Ще падат правителства. Ще настъпят болести и глад. Милиони хора ще загинат.

— Мили боже! Страхувах се, че може да се случи нещо подобно.

— Какво искате да кажете?

— Микроорганизмите бяха напълно безобидни в естествената си среда. Но имаше опасност да мигрират, когато нарушим хабитата им. Явно са мутирали гените на по-висши организми.

— Обратим ли е процесът?

— Има голям шанс да успеем да приложим това, над което работим в момента, за да намерим решение.

— Смятате ли, че полковник Стрега ще бъде склонен да насочим енергията си към спасяването на света от горгоновата трева? — попита Пол.

Маклийн се изсмя.

— Полковник Стрега е убеден, че този лагер е светът. А той самият — Господ.

— Още една причина да избягаме.

— Тези хора, които ни отвлякоха, трябва да са знаели, че ще започне усилено издирване на „Алвин“ — намеси се Гамей.

Маклийн надигна празната си чаша, после я погледна в очите.

— Стрега каза, че щели да се погрижат. Не спомена подробности, но неотдавна от острова изчезнаха няколко мутанта. Мисля, че имат нещо общо с плана му.

— Нищо повече ли не знаете?

Маклийн поклати глава.

Пол си наложи да се върнат към непосредствения проблем.

— Казахте, че са ви довели тук, за да поемете новия научен екип.

— Да, тук има още шестима души, примамени също като емигрантите с обещания за работа. Ще се запознаете на вечеря. Шефът се е погрижил да са самотни хора без близки роднини.

— С колко време разполагаме?

— Всички сме наясно, че ще бъдем убити в момента в който извлечем чист еликсир. Бавим се, доколкото можем, но гледаме и да показваме известен напредък. Деликатен баланс. Една доставка с еликсира е заминала, докато сме били в подводницата.

— Какво означава това за нас?

— Че след като формулата стигне до местоназначението си и се разбере дали работи, ще станем излишни.

— А тя ще работи ли?

Маклийн кимна.

— О, да! Първоначалните резултати ще бъдат бързи и драматични. Когато Стрега научи, ще започне да ни хвърля на животните, един по един. — Той поклати глава. — Боя се, че ви спасих, само за да ви покажа, че няма надежда.

Пол се надигна от стола и се огледа, мислейки си за контраста между суровата красота на острова и ужасите, които видя.

— Някакви идеи? — попита той.

— Мисля, че ще бъде добре Мак да ни разкаже всичко, което знае за това място — каза Гамей. — С всички подробности, колкото глупави или непотребни да изглеждат.

— Ако още мислите за бягство, забравете — отвърна безучастно Маклийн. — Няма начин.

Гамей погледна съпруга си.

— Винаги има начин — каза тя с усмивка. — Просто още не го знаем.

16

Когато Остин се вмъкна в топлото легло в мотела, Скай вече спеше дълбоко. Прегърна го и не го пусна, бълнувайки често за червена смърт и черна вода. Неговите нерви също бяха опънати. На няколко пъти се измъкваше от горещите й ръце и отиваше да погледне през прозореца. С изключение на мушиците, пърхащи около светещата табела на мотела, всичко беше спокойно. Но Остин не можеше да се отпусне. Семейство Фошар имаше дълга ръка.

Събудиха ги ярките слънчеви лъчи. Навлякоха халатите, които Скай откри в гардероба, и си поръчаха закуска в стаята. Остин беше изхвърлил костюмите в боклука. Помолиха камериерката, която им донесе закуската, да иде да им купи дрехи. Подкрепена от чаша силно кафе, Скай си върна обичайната жизненост, но замъкът Фошар продължаваше да не излиза от ума й.

— Дали да съобщим в полицията? — попита тя.

— Фошар са богато и силно семейство — напомни й Остин.

— Това не значи, че са над закона.

— Съгласен съм. На коя част от историята ще повярват според теб? На „Кладенеца и махалото“ или на „Бъчвата с амонтилядо“? Ако вдигнем шум, най-много да ни обвинят, че сме откраднали самолета на Емил.

— Схванах — отвърна тя намръщено. — Какво ще правим тогава?