Изпепелена

- Не знам. но ще бъда до теб през цялото време. А сега -той прошепна тези думи с глас, изпълнен с напрежение - не гледай назад, просто ела с мен и бягагУ.

Това беше един от малкото случаи, в които не спорих с него. Не го разпитвах. Просто направих точно каквото ми каза. Хванах се здраво за Хийт и побягнах.

- Стиви Рей. това никак не ми се струва добра идея - каза Далас, докато подтичваше след нея.

- Няма да се бавя, обещавам. - Тя стигна до паркинга и се огледа за колата на Зоуи. - А, ето къде е. Тя винаги си оставя ключовете вътре, понеже вратите и без това не се заключват.

Стиви Рей мушна главата си в колата и нададе доволен вик, като откри ключовете на таблото.

Сериозно, предпочитам да дойдеш е мен на събранието и да разкажеш на вампирите какво смяташ да правиш, дори да са неща, които не би казала на мен. Послушай ги, дори да си напълно сигурна какво правиш.

- Е, точно там е проблемът. Не съм много убедена какво правя. И, Далас, бъди сигурен, че не бих споделила на група вампири нищо, което не бих казала първо на теб.

Той потърка лицето си с ръце:

- Преди го знаех, но напоследък се държиш доста странно.

Тя сложи ръка на рамото му.

- Просто имам чувството, че има нещо, което мога да направя, за да помогна на Зоуи, но не мога да го направя, докато седя затворена в онази стая с група вампири. Трябва да

съм навън. Стиви Рей разпери ръце и посочи земята около тях. - Трябва да използвам елемента си, за да помисля. Изглежда, има нещо, което пропускам, но засега не успявам да го осъзная. Искам да използвам земята.

Не можеш ли да го направиш оттук? Има доста хубава земя и в границите на училището.

Стиви Рей се усмихна. Не обичаше да лъже Далас, затова си каза, че това не е точно лъжа. Тя наистина отиваше да разбере дали има начин да помогне на Зоуи и нямаше как да направи това в училището.

- Тук твърде много неща ме разсейват.

- Добре, виж какво. Наясно съм, че не мога да те спра, но трябва да ми обещаеш нещо. Иначе ще се наложи да се правя на задник, за да те спра.

Стиви Рей се ококори и този път не се налагаше да се преструва, че се смее:

- Ще се опиташ да ми нариташ задника ли, Далас?

- Е, и двамата отлично знаем, че просто ще се опитам, но няма да успея. Точно тук идва моментът, че ще се направя на задник.

- Какво искаш да обещая? попита тя с усмивка,

- Че няма да се връщаш в депото. Те едва не те убиха. Сега изглеждаш напълно възстановена, но все пак те едва не те убиха. Вчера. Трябва да ми обещаеш, че няма да се връщаш там и да се срещаш с тях.

- Обещавам - каза тя честно. - Не смятам да ходя там. Казах ти. искам просто да помисля за начин, по който да помогна на Зоуи. А разправиите с тези хлапета определено няма да ми помогнат.

- Заклеваш ли се?

- Заклевам се.

Той въздъхна с облекчение:

- Добре. А сега какво да кажа на вампирите? Къде отиваш?

- Кажи им точно каквото ти казах. Искам да съм насаме със земята. Ще се опитам да открия нещо важно и не мога да го направя тук.

- Добре, ще им кажа. Сигурно ще побеснеят.

- Е, ще се върна съвсем скоро - каза тя и влезе в колата на Зоуи. И не се тревожи, ще внимавам.

Колата тъкмо запали, когато Далас почука на прозореца. Стиви Рей се показа с въздишка на досада.

- За малко да забравя да ти кажа. Дочух как някои от учениците си говореха, докато те чаках. Навсякъде в интернет се говори само за това, че душата на Зоуи не е единствената, която се е пръснала във Венеция.

Какво, по дяволите, трябва да означава това, Далас?

- Неферет довлякла Калона на Висшия Съвет. Буквално. Тялото му било там, но душата - не.

- Благодаря ти, Далас, трябва да тръгвам каза тя и без да дочака отговор, подкара колата към улицата извън границите на училището.

На „Утика“ зави рязко надясно и тръгна към музея „Гилгрийз“.

Душата на Калона също липсвала.

Стиви Рей нито за миг не допусна, че е потънал в скръб до такава степен, че безсмъртната му душа да се пръсне.

- Не е това - промърмори си тя, докато караше по тъмната и тиха улица на Тулса. - Той е тръгнал след нея,

В мига, в който го изрече на глас, разбра, че е права.

Е, и какво би могла да направи по въпроса?

Нямаше никаква представа. Не знаеше нищо за безсмъртните, нито за пръсването на душите. Тя самата беше умряла веднъж, но не съвсем. И не помнеше душата й да е ходила някъде. Хваната в клопка... Беше черно, студено и тихо, исках да крещя, да крещя... Стиви Рей потръпна и прогони мислите си. Не си спомняше много от ужасното „мъртво“ време. А и не искаше. Но пък познаваше някого, който разбираше много от безсмъртни същества, в частност от Калона и света на духовете. Според бабата на Зи Репхайм не е бил нищо по-различно от дух, докато Неферет не е освободила гнусния му баща.

- Репхайм обезателно ще знае нещо. А аз трябва да го науча - каза тя решително и стисна здраво кормилото.