Камъкът на раздялата

— Можем да превържем раните му. Можем да го завием с наметало. Ако преживее нощта, на сутринта можем да направим и още. — Майката на Изорн, Гутрун, се беше окопитила.

Джосуа се бе обърнал и отново гледаше младия копиеносец.

— Херцогинята е права, както винаги. Отец Странгиард, виж дали можеш да намериш някаква завивка. Може би някой от по-леко ранените би могъл да се лиши…

— Не! — изръмжа Айнскалдир и всички замълчаха объркано.

— Нали не ти се свиди… — започна Деорнот, но зяпна, когато Айнскалдир скочи покрай него, сграбчи задъхващия се Остраел за раменете, хвърли го грубо на земята и седна върху гърдите му. Дългият нож на брадатия римърсгардец се появи сякаш от нищото и застана на омазаното с кръв гърло на Остраел като блестяща усмивка.

Лицето на Джосуа пребледня.

— Айнскалдир! Що за лудост е това?

Римърсгардецът погледна през рамо, някаква странна усмивка прорязваше лицето му.

— Това не е истински човек! И хич не ми пука къде си мислите, че сте го виждали!

Деорнот посегна към Айнскалдир, но бързо дръпна ръката си, когато ножът на римърсгардеца изсвистя покрай протегнатите му пръсти.

— Глупаци! Вижте там! — Айнскалдир посочи с дръжката на ножа към огъня. Голият крак на Остраел лежеше сред въглените на края на огнището. Плътта гореше, почерняваше и димеше, но копиеносецът все така лежеше почти неподвижно под Айнскалдир и дробовете му свиреха, докато си поемаше дъх или издишаше.

Настъпи тишина. Като че ли задушаваща, смразяваща мъгла бе паднала над поляната. Моментът бе ужасно странен и все пак непроменим като кошмар. Може би докато бягаха от развалините на Наглимунд, бяха поели из неизследваните земи на лудостта? След малко Изорн се обади:

— Може би е от раните…

— Идиот! Той не усеща огъня! А и на гърлото има рана, която би убила всеки човек. Погледнете! Вижте! — Айнскалдир вдигна главата на Остраел така, че всички да видят неравните отворени краища на раната, прерязала цялото му гърло. Отец Странгиард, който се бе навел по-близо, охна задавено и се дръпна.

— Кажете ми сега, че според вас това не е призрак… — продължи римърсгардецът, и бе почти отхвърлен на земята, когато тялото под него започна да се мята. — Дръжте го!

Айнскалдир се опитваше да предпази лицето си от Остраел, който мяташе глава и зъбите му тракаха в празното. Деорнот скочи и натисна към земята една от тънките ръце. Беше студена и твърда като камък, но все пак ужасяващо гъвкава. Изорн, Странгиард и Джосуа също се опитваха да хванат гърчещата се, беснееща фигура. Сумракът се изпълни с панически проклятия. Когато дойде и Сангфугол и стисна останалия последен незаловен крак с две ръце, за момент тялото остана неподвижно. Деорнот все още усещаше мускулите да се движат под кожата — как се свиват и се отпускат, как събират сили за още един опит. Въздухът свистеше при преминаването си през широко, идиотски отворената уста на копиеносеца.

Главата на Остраел се надигна, почернялото му лице се завъртя, за да изгледа всички. След това, с плашеща бързина, облещените му очи като че ли почерняха и потънаха навътре. Миг по-късно трептящ пурпурен огън изпълни празните очни кухини и трудното дишане спря. Някой изписка — тънък вик, който бързо замря в задушаващата тишина.

А после пленникът проговори и ненавист и чист ужас се разпростряха и обгърнаха целия лагер като лепкавото, здраво стискане на великанска ръка. В тона му не беше останало нищо човешко, само ужасяващата, студена интонация на празното пространство; гласът бръмчеше и свистеше като черен, от нищо не спиран вятър.

— Значи така. Това беше много по-лесният начин… но бързата смърт, тази, която застига по време на сън, вече ви е отказана.

Деорнот усети как сърцето му тупка като на заек в капан; помисли си, че наистина може и да изскочи от гърдите му. Усети как силите му изтичат от пръстите, които все още стискаха тялото, някога принадлежало на Остраел. През разкъсаната риза усещаше плътта, студена като надгробен камък, но все пак изпълнена с отвратителен живот.

— Какво си ти?! И какво си направило на горкия човек? — Джосуа се опитваше да говори спокойно.

Нещото се закикоти, почти приятно, ако не се усещаше отблъскващата празнота в гласа му.

— Нищо не съм направил на това същество. Разбира се, то вече беше мъртво, или поне почти — не беше никак трудно да се намерят умрели смъртни в развалините на твоя имот, владетелю на отломки.

Нокти се впиха в ръката на Деорнот, но разрушеното лице задържаше погледа му като свещ, която гори в края на дълъг тъмен тунел.

— Кой си ти? — настояваше Джосуа.

Нещото му отговори със сковаваща сериозност:

— Аз съм един от господарите на замъка ти… и на окончателната ти смърт. Не дължа отговор на нито един смъртен. Ако не бе острото око на брадатия, вашите гърла щяха да бъдат тихичко прерязани тази нощ, което щеше да ни спести много време и сили. Когато вашите бягащи духове най-после пропаднат с писъци в безкрайното Помежду, откъдето самите ние избягахме, това ще е направено от нас. Ние сме Червената ръка, рицари на Краля на бурите — а той е господарят на всичко!