Камъкът на раздялата

А кухненският слуга Саймън, с червената си коса и непохватните си добронамерени постъпки, с неприкритите си грижи и явното притеснение — щом помисли за него, я прониза болка. Той и малкият трол бяха отишли в далечния север, може би завинаги.

Тя изправи рамене — мислите за доскорошните й спътници й напомниха за задълженията й. Тя се представяше за помощник на монах, при това болен. Трябваше да е долу в каютата.

Усмихна се тъжно. Толкова много преструвки. Сега бе далеч от двора на баща си, но все още се преструваше. Като тъжно дете в Набан и Меремунд, често се представяше за щастлива. Лъжата бе по-добра от отговорите на добронамерените, но невъзможни за отговор въпроси. Докато баща й се отдалечаваше от нея, тя се бе преструвала, че й е все едно, макар и да чувстваше как нещо я гризе отвътре.

Къде беше Бог, се бе чудила Мириамел; къде беше Той, когато любовта бавно се превръщаше в безразличие, а грижите — в задължение? Къде беше Бог, когато баща й се молеше на небето за отговори, а тя слушаше бездиханно в сенките пред стаята му?

„Може би Той е повярвал на лъжите ми — тъжно си мислеше тя, докато слизаше по мокрите от дъжда стълби на долната палуба. — Може би е искал да им повярва, за да може да се заеме с по-важни неща“.

Градът на хълма беше ярко осветен, из дъждовната нощ се разхождаха маскирани гуляйджии. Бе Летният празник в Ансис Пелипе и въпреки неподходящото време тесните криволичещи улички бяха пълни с веселящи се хора.

Мириамел направи път на неколцина мъже, облечени като оковани маймуни — минаваха покрай нея на веригата си, подрънкваха я и се препъваха. Един пиян актьор — изкуствената му козина бе мокра от дъжда — се обърна, спря за момент, като че ли да й каже нещо, но вместо това само се оригна, усмихна се извинително през дупката на изкривената си маска и пак се загледа в неравния чакъл.

Докато маймуните се изнизваха, Кадрах внезапно се появи до нея и тя попита:

— Къде беше? Нямаше те цял час.

Кадрах поклати глава.

— Определено не чак толкова. Проучвах някои неща, които ще са ни полезни, много полезни. Ех, вълнуваща нощ, нали?

Мириамел го погледна и каза неодобрително:

— Никой не би познал, че на север се води война и умират хора. Никой не би познал също, че и Набан може да влезе във войната скоро, а Набан е просто оттатък залива.

— Разбира се, че не. В стила на пердруинците е да не знаят такива неща. По този начин остават щастливо незамесени в повечето конфликти, като дори съумяват да доставят оръжие и продукти и на бъдещия победител, и на бъдещия победен… А и да си докарат добра печалба. Да, ето едно нещо, за което биха тръгнали на война: да си запазят печалбата. — Кадрах се ухили и избърса капките от очите си.

— Чудя се защо ли още никой не е завладял Пердруин. — Принцесата не беше сигурна защо незаинтересоваността на жителите на Ансис Пелипе я дразни толкова, но все пак бе раздразнена.

Кадрах я изгледа потресено.

— Да завладее? И да размъти водата, която пият всички? Скъпа ми Мириамел… извинявай, скъпи ми Малахиас — трябва да го запомня, тъй като скоро вече ще се движим в кръгове, където името ти не е непознато — та, скъпи ми Малахиас, има още много да учиш за света.

Монахът млъкна за момент, докато друга компания костюмирани преминаваше покрай тях — спореха пиянски за текста на някаква песен. Когато отминаха, той ги посочи.

— Ето ти пример защо онова, което казваш, никога няма да се случи. Чу ли този маловажен спор?

Мириамел дръпна качулката си още по-ниско срещу косия дъжд.

— Част от него. Какво значение има?

— Не темата на спора е важна, а начинът му на водене. Всички те бяха пердруинци, ако слухът ми не се е объркал от всичкото това бучене на океана, но все пак говореха Западния език.

— Е, и?

Кадрах присви очи, като че ли се вглеждаше в нещо по осветената от лампи улица, но все пак отговори бързо:

— Виж, ние с теб говорим на Западния език, но освен твоите еркинландски сънародници — при това не всички — никой друг не го говори с хора от своята националност. Римърсгардците в Елвритшала си говорят на римърски; ние, хернистирците, използваме собствения си език, когато сме в Кранхир или Хернисадарк. Само пердруинците са възприели универсалния език на дядо ти, крал Джон, и сега за тях той наистина е роден език.

Мириамел спря по средата на хлъзгавата улица, така че тълпата празнуващи трябваше да я заобикаля. Хиляди лампи образуваха фалшива зора над покривите.

— Уморена съм и съм гладна, брате Кадрах, и не мога да разбера какво се опитваш да ми кажеш.

— Съвсем просто е. Пердруинците са това, което са, защото се опитват да угаждат, или, да го кажа още по-ясно, те знаят накъде духа вятърът и тичат така, че той е винаги зад гърба им. Ако ние, хернистирците, бяхме завоевателно настроен народ, тогава пердруинските търговци и моряци щяха да говорят хернистирски. Или, както казват в Набан, „ако владетелят иска ябълки, в Пердруин садят овощни дръвчета“. Би било глупаво от страна на всяка държава да нападне един толкова услужлив приятел и толкова добър съюзник.