Камъкът на раздялата

— Значи казваш, че душите на пердруинците са за продан? И че те не са верни на никого, освен на силните?

— Това звучи малко надменно, господарке, но като че ли е доста точно — отвърна Кадрах с усмивка.

Мириамел се огледа внимателно наоколо; бореше се с гнева си.

— Тогава те не са по-добри от… не са по-добри от курвите!

Обветреното лице на монаха изведнъж придоби хладен, далечен израз; усмивката му стана чисто формална.

— Не всеки може да се превърне в герой по собствено желание, принцесо — тихо отговори той. — Някои предпочитат да приемат неизбежното и да успокояват съвестта си с дара на оцеляването.

Мириамел се замисли за очевидната истина, която бе изрекъл Кадрах, но така и не можа да разбере защо тя я кара да се чувства толкова неизразимо зле.

Калдъръмените улици на Ансис Пелипе лъкатушеха и заобикаляха, изкачваха се по каменни стъпала, издълбани в склона на хълма, след което се виеха обратно надолу. Раздвояваха се и пак се събираха, преплитаха се под най-различни странни ъгли, като змии в кошница. И от двете им страни рамо до рамо стояха къщи. Повечето прозорци бяха с капаци, като затворените очи на спящи хора, само някои бяха осветени и шумни. Основите на къщите следваха склона и всяка сграда се разширяваше нагоре, така че всичките изглеждаха надвесени над тесните улички. На Мириамел започна да й се вие свят от глад и преумора, струваше й се, че отново е под приведените дървета на Алдхеорте.

Целият Пердруин бе просто група хълмове, които заобикаляха Ста Мироре, централната планина. Склоновете им се възправяха почти отвесно от скалистите брегове на острова, надвесени над залива Еметин. Така силуетът на Пердруин всъщност приличаше на свиня-майка и все още бозаещите й малки. Равни места почти нямаше, освен в седловините, така че селата и градчетата на Пердруин се притискаха към склоновете като гнезда на чайки. Дори и Ансис Пелипе, голямото морско пристанище и седалище на граф Стреаве, беше построен върху стръмнините на едно възвишение, което местните жители наричаха Пристанищен камък. На много места жителите на Ансис Пелипе можеха да застанат на прага си и да помахат на съседите си на улицата отдолу.

— Трябва да хапна нещо — най-после каза Мириамел. Дишаше тежко. Стояха на едно от разклоненията на криволичеща уличка — място, откъдето можеха да погледнат между две сгради надолу към светлините на замъгленото пристанище. Бледата луна висеше над главите им като парче кост.

— Аз също съм готов да спра, Малахиас.

— Колко е далече това абатство?

— Няма никакво абатство, или поне ние не отиваме на такова място.

— Но ти нали каза на капитана… а, да. — Мириамел разтърси глава и усети тежестта на мократа качулка. — Разбира се. Тогава къде отиваме?

Кадрах погледна луната и се засмя тихо:

— Където пожелаем, приятелю. Има една таверна с добро име нагоре по тази улица. Трябва да си призная, че най-общо следвах тази посока. Определено не защото обичам да се катеря по тези гойрах хълмове.

— Таверна? Защо не някой хан, където бихме могли да си намерим легло, след като ядем?

— Защото, ако ме извиниш, аз въобще не мисля за ядене. Бях на онзи противен кораб по-дълго, отколкото ми се иска да си спомням. Ще си почина едва след като утоля жаждата си. — Кадрах се ухили и избърса устата си с ръка. Мириамел въобще не хареса изражението му и започна:

— Обаче надолу имаше таверни на всяка крачка…

— Точно така. Таверни, изпълнени само с разказвачи на пиянски истории и хора, работещи за чужд интерес. Не бих могъл да получа така добре заслужената си почивка на такова място. Хайде, Малахиас, убеден съм, че е съвсем наблизо. — Кадрах обърна гръб на луната и уморено закрачи нагоре по хълма.

По време на Летния празник като че ли не можеше да има такова нещо като непрепълнена таверна, но пиещите в „Червения делфин“ поне не бяха буза до буза, както в крайбрежните таверни, а само лакът до лакът. Мириамел благодарно се тръшна на една пейка в дъното и се остави на шума от разговори и песни да я облее от всички страни. Кадрах, след като остави торбичката и тоягата си, се отдалечи, за да си намери една халба „Награда за пътешественика“, както я нарече. Върна се само след минутка.

— Скъпи Малахиас, бях забравил, че почти съм стигнал до просешка тояга, след като платих за пътуването по море. Дали не ти се намира някоя монетка, която бих могъл да оползотворя за утоляването на жаждата си?

Мириамел бръкна в кесията си и извади шепа медни монети. Докато ги изсипваше в протегнатата ръка на монаха, каза:

— Донеси ми хляб и сирене.