Капан за мишки

— Та аз нищо не разбирам от тези неща, Лев Яковлевич, не съм лекар. Какъв смисъл влагате в този въпрос?

— Смисълът, драги, е, че точно аз съм лекар, и то с голям — ще си позволя да отбележа — опит. Петдесет и пет години в психиатрични лечебници все значат нещо. Вашата майка още не е била родена, когато аз вече съм лекувал болни. И повярвайте ми, мога да различа болен, който е бил подлаган на лечение, от първоначално здрав човек, когото просто са разболели с лекуване.

Ето на, както трябваше да очаква, сега ще започнат приказки за различни случаи от практиката на психиатъра. На Андрей никак не му беше интересно да слуша тези неща, но нямаше как.

— Та така, искам да ви кажа, Андрей Константинович, че вашият баща Олег Петрович Личко, не страдаше от никаква шизофрения. Той беше абсолютно здрав човек. Вярно, халоперидолът, аминазинът и разни други хапове могат да превърнат всеки в растение, но аз имам достатъчно опит, за да мога в края на краищата да определя какво е било това растение по-рано: магарешки бодил, от който в процеса на лечение са премахнали бодлите, или нещо съвсем друго. Разбирате ли ме?

— Не — честно призна Андрей. — Искате да кажете, че на Олег Петрович са поставили грешна диагноза? Че той не е бил маниак убиец, а обикновен убиец? И че мястото му е било не в лудницата, а в затвора?

Юркунс отпи съвсем мъничко коняк, внимателно върна чашката на масата и продължително изгледа Андрей със светлите си ярки очи.

— Олег Петрович не беше нито маниак, нито убиец. Ето това искам да ви кажа. Когато го преместиха в нашата болница от „Белите стълбове“, той беше в много лошо състояние. Съществува такава формулировка: във връзка с липса на обществена опасност. В „Стълбовете“ са сметнали, че той вече не е опасен, тоест изгубил е активността си, интереса си към живота и може да бъде преместен в обикновена психиатрична болница. Като цяло те не са сгрешили. Олег Петрович наистина е изгубил активността си — в смисъл, че е престанал да крещи за своята невинност, вече просто не е имал сили да го прави. Но до последния си ден той се опитваше да си обясни какво все пак се е случило и защо са го осъдили за нещо, което не е извършил. Беше му трудно да се съсредоточи, започваше да разсъждава и много скоро се объркваше, забравяше хода на собствените си разсъждения. В резултат на псевдолечението паметта му бе сериозно нарушена, тоест той доста добре си спомняше някогашни събития, но щом стигнеше до някое логично умозаключение, само след десет минути го забравяше и съвсем се оплиташе. Аз го посъветвах да си записва. Той ме послуша, записваше мислите и спомените си, после губеше листовете или ги късаше и изхвърляше, защото се отчайваше. Смяташе, че нищо не излиза. Аз му занасях нова тетрадка, той пак записваше и отново късаше листовете и ги хвърляше.

— Почакайте… — На Андрей му се зави свят и той изведнъж си помисли, че щом дори неговите мисли, мисли на здрав човек, в стресова ситуация се разпръсват на всички страни, какво ли е ставало с човек, на когото дълги години са инжектирали психотропни препарати. — Почакайте, Лев Яковлевич, нищо не разбирам. От къде може да сте сигурен, че Олег Петрович не е извършил престъпленията, за които са го привлекли под отговорност? Да, вярвам, вие като опитен лекар сте могли да разберете, че отначало той е бил здрав — допускам го. Но от къде можете да знаете със сигурност, че е бил невинен?

— Добър въпрос. — Юркунс се усмихна с крайчеца на тънките си устни. — Ако е бил виновен, но психически здрав, защо са го пратили на принудително лечение, а не в затвор?

— Може да е симулирал, за да не понесе отговорността.

— И при това всеки ден да заявява, че е здрав. Каква е тази симулация? Сложили са му диагноза „шизофрения“, а когато попадна при мен, аз не видях нито един симптом, нито един признак за това заболяване. А шизофренията, драги ми Андрей Константинович, не се лекува, това не ви е алкохолизъм. Ще кажете, че Олег Петрович е бил в устойчива ремисия, затова не съм открил признаци на заболяването, а аз ще ви отговоря, че аз не бих струвал и пукната пара като лекар, ако не можех да различа болни в ремисия от здрави хора. Още от самото начало много се занимавах с баща ви… Впрочем извинете, виждам, че ви става неприятно, когато наричам Олег Петрович ваш баща. Добре, ще го наричам по собствено и бащино име.

— Благодаря — промърмори Андрей, за когото думите „баща ви“ наистина звучаха неприятно. — С всичките си болни ли се занимавате така внимателно?

— Естествено, че не. И далеч не за всички толкова дълго пазя в паметта си различни подробности. Между другото, и с Олег Петрович не беше нужно да се занимавам, за това си има лекуващи лекари. Но фамилното му име привлече вниманието ми.

— Защо?