Капан за мишки

— Не разбирам какво общо има това — сърдито продума Андрей, който вече започваше да се дразни от безкрайните напомняния колко бил млад и неопитен.

Лев Яковлевич наля малко коняк в празната си чашка и започна замислено да я върти за дебелото късо столче.

— Не ми се сърдете — внезапно се усмихна той, — говоря за вашата младост толкова често не за да ви подкача или подразня, а само за да престанете най-сетне да бъркате миналото с настоящето. Това са различни епохи, принципно различни, и тук не са възможни никакви аналогии. За да разбере човек нещо от онзи живот, не е достатъчно да притежава остър аналитичен ум. Трябва да знае. В частност трябва да знае, че ако подсъдимият е признат за виновен и вменяем, съдът произнася присъда, а ако е виновен, но невменяем, какъвто е бил случаят с Олег Петрович, съдът излиза с постановление. Названията са различни и това е юридически оправдано — все пак в единия случай човекът е признат за престъпник, а онова, което е извършил — за престъпление, докато в другия случай човекът е признат за душевноболен, а онова, което е извършил, се нарича обществено-опасни действия на невменяем човек. Но същината е една и съща и тези документи изглеждат абсолютно еднакво. И в единия, и в другия се съдържа пълно описание на извършеното и са изложени доказателствата, включително и показанията на свидетелите, споменават се и имената на тези свидетели. Просто в самия край, в така наречената резолюционна част на документа, в единия случай се пише: „съдът осъжда“, а в другия — „съдът постановява“, това е цялата разлика.

— Е, и какво? — недоумяваше Андрей. — Какво отношение има това към нашия проблем?

— О, ето че вече го казахте: към нашия проблем. Това е прогрес. Ами ето какво. Винаги са нужни много копия на присъдите и решенията, по десет-дванайсет екземпляра, за да стигнат за всички инстанции и заинтересовани лица. А печатните машини, дори най-добрите, електрическите, правеха на обикновена хартия максимум пет екземпляра, от които само първите три се четяха добре, а последните два оставаха почти „слепи“. Ето защо всички присъди, решения и постановления се печатаха на цигарена хартия. Първият екземпляр, както е редно, се правеше на хубава хартия, а всички останали — на цигарена. Не знаехте ли?

— Не знаех — усмихна се Андрей. — И през ум не ми е минавало. Искате да кажете, че Олег Петрович е разполагал с присъдата?

— С постановлението — строго го поправи Юркунс. — Със съдебното постановление. Да, той притежаваше този документ. И още един екземпляр беше приложен към медицинския му картон, за да може лекарят във всеки момент да се запознае с него. Екземплярът на Олег Петрович естествено не се е запазил, неговите лични вещи след смъртта му бяха унищожени, тъй като никой не ги потърси. Обаче екземплярът, приложен към картона, се запази. И аз си позволих да го донеса тук, специално за вас.

— Защо? — намръщи се Андрей.

Никак не му се искаше да чете подробните описания на кървавите злодеяния на човека, станал негов биологичен баща. Стоп! Но нали Лев Яковлевич твърди, че не е имало никакви злодеяния… Тоест имало е, но те изобщо не са били извършени от Олег Личко.

— Ами прочетете го, ще ви бъде интересно.

— Не искам да чета за убийства на деца — рязко отговори Мусатов, — без значение кой ги е извършил в действителност. Аз съм човек с нормална психика, не мога да изпитвам удоволствие от подобна — да я наречем така — литература.

— Ами недейте да четете за убийствата. Обърнете внимание на доказателствената част. Цялото обвинение срещу Олег Петрович е било изградено върху свидетелските показания на една млада жена, която е твърдяла, че е видяла Личко близо до детската градина, от която впоследствие е изчезнало дете, и че Личко нещо дълго наблюдавал там и дори задавал на свидетелката въпроси за реда в тази градина, за възпитателите, за часовете на разходките и така нататък. Прочетете, прочетете. Тя разказва много интересни неща за Личко.

— За какво ми е да чета това? — тъпо се противопоставяше Андрей.

Той не искаше. Просто не искаше да се задълбочава в тази история, не искаше да чете описания на страшни престъпления, дори не искаше да взема в ръцете си листовете, на които беше написано всичко това. Не искаше да се приближава до Олег Петрович Личко, не искаше да скъсява дистанцията между себе си и този чужд, непознат човек.

— Ами защото там е посочено името на тази свидетелка.

Юркунс протегна ръка към окаченото на облегалката на съседния стол сако и извади от джоба му няколко листа цигарена хартия, сгънати на четири.

— Ето — разгъна листовете той и бързо ги прегледа, — моля: Е. В. Шляхтина. За съжаление тук има само инициали, пълното име не е посочено, но нали е с Е! Разбирате ли? Е! Елена!

— Или Екатерина — промърмори Андрей. — Или Елизавета, или Ефросиния. Или дори Евдокия.

— Възможно е — въздъхна Юркунс.

Той отново сгъна листовете на четири, но не ги прибра в сакото, остави ги на масата и както се стори на Андрей, дори сякаш ги побутна към гостенина.