Капанът

И още една, и още една, и още една. Всъщност картите са цял сноп. Използвайки различни картографски способи, те разкриват уникални, в някои случаи несъвместими, формирования на земната повърхност. Някои изобразяват големи земни масиви, заобиколени от дори по-обширни водни басейни. На други има стъпаловидни терени, всички отделени един от друг и носени от масивни пръстени колони. Картите изобилстват с имена на континенти и други места, за които никога преди не е чувала: Хинтотско море, планината Минсенто, равнината Дероза. Някои терени са разделени на сектори, пунктири маркират границите между нациите.

Сиси се намръщва и поглежда по-отблизо. Някои от тези сектори са означени — и също пресечени по диагонал — с думи, които явно са наименованието им: Севибо, Индия, Хеян, Малинорайз, Китай, Чунг Чау. Отправя поглед по дължината на масата към древните дневници и карти, към разпръснатите под лампите книги. Това е извор на информация, съдържащ тайни, стари колкото света. И внезапно я обзема натрапчивото желание да прочете всичко. Въпреки опасността изпитва потребност да чуе отговори на загадки, криещи се между тези страници, да види неподправената истина.

Но няма време. Неохотно продължава към вратата и… стъпва върху нещо. Под стъпалото й пропуква пластмаса. Навежда се погълната от любопитство. Чифт тъмни очила. Поднася ги под лампата, за да ги огледа по-внимателно.

Странно.

Моделът е нов, стилът дойде на мода само преди година. Така не на място в това древно средище на архаични карти и пожълтели листове хартия. Плъзва пръст по гладката пластмасова повърхност. Никакъв прах. Тези очила са били оставени тук относително скоро.

От кого?

Отива до бюрото, взема лампата и я движи бавно около себе си. Забелязва нещо: в близост до отсрещната стена е, лежи на пода на по-малко от пет метра разстояние. Тръгва в тази посока с лампата в ръка, докато кабелът не се опъва докрай. Вижда… Е, трудно е да се каже точно какво. Би могла да го забрави, инстинктите и я командват да се махне мигом. Но нещо я привлича настойчиво към намиращото се там.

Малък картонен кашон е, плесенясал и деформиран, капакът му е запратен на една страна. Доколкото й става ясно, кашонът е бил скътан в едно тясно пространство между два стелажа. Някой го е измъкнал със сила от там, обърнал го е наопаки и отвътре са се изсипали листове хартия. Онова, което мигом привлича вниманието й, е символът, отбелязан в ъгъла на намиращия се най-близо лист.

Сребристите му оттенъци проблесват в тъмнината. Като омагьосана е, не може да се въздържи и прекара пръсти по него. И в същото време в този полумесец има нещо злокобно, има вид, сякаш може да пореже върховете на пръстите й. Твърде тъмно е да прочете съдържанието на страницата, с изключение на три думи, изписани с големи букви по диагонал: ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕНО.

Има ги не само на тази страница, а и на всеки мухлясал и изпомачкан лист хартия, който прехвърля, същите думи и същия полумесец. Пръстите й вече са покрити с прах. Подушва ги и е почти замаяна от острия спарен мирис, който води назад към времена, по-древни и предхождащи всичко друго тук. В този музей на реликви и артефакти, онова, което държи в ръцете си, спокойно може да датира поне от няколко века по-рано.

Взира се в разпиляната по пода хартия и полупразния кашон. Ако се съди по оставения хаос (и по изпуснатите очила), който и да е бил вмъкналият се тук, явно е трябвало да изчезне бързо. И вероятно го е направил, отнасяйки сноп хартия.

Тъкмо се кани да премести книжата по-близо до светлината, когато нещо я кара да вдигне очи. Отправя бдителен поглед към другия край на масата. Ето, точно над вратата на асансьора. Проблясваща светлина, появила се от нищото. Номерата на етажите, индикиращи позицията на кабината примигват. С препускащо сърце Сиси следи как цифрите просветват в тъмнината.

48 премина в 47. После от 47 светлината се прехвърля върху 46.

Асансьорът слиза надолу.

45, 44, 43, 42, 41, 40, 39.

И ето че спира. Само за няколко секунди. После 39 угасва.

Светва следващия номер.

40.

Асансьорът се връща обратно нагоре.

Листата се изплъзват от ръката й. Тя не забелязва.

41, 41. Набира скорост. 48, 49, 50, 51.

После забавя — 52, 53, 54, 55, 56 — когато кабината постепенно достига целта си.

57, 58.

59.

Зън.

Вратите се отварят.

43

Сиси вече е мъртва.

Отнема ми няколко секунди да осъзная казаното от Ашли Джун. В следващия момент се завъртам и изскачам от конферентната зала.

— Джийн! — проплаква Ашли Джун зад гърба ми.

Пренебрегвам я. Тичам по коридора и отминавам празните стъклени офиси. В преддверието към асансьора блъскам по бутоните и се взирам в лобито на партера. Нищо. Никакво движение, нито следа от Сиси. Нито във фоайето, нито в кабината, спряла много етажи под мен. Дори бутоните на асансьора остават тъмни и не реагират.

— Сиси! Ако ме чуваш, излез навън! Бягай, Сиси!

Единственият отговор е звукът от собственото ми ехо.