Капанът

Разкопчавам якето си и вадя снопче листове. Пускам ги един по един, а после всичките наведнъж. Те пърхат на вятъра като лудешките крила на ранена птица, а множеството полумесеци по тях примигват и проблясват. Понасят се надолу мълчаливо, почти кротко, към реката Неде, където ще потънат и ще изчезнат завинаги.

Мисля си за земята, която ще направим свой дом. Няма да я наречем Земята на мляко и мед, на плодове и слънце. Това е страната на баща ми, а новата ще е на мен и Сиси. Тя ще е обратното на света, който познаваме сега. Взирам се в Неде под нас, тънка като сребърна стрела, сочеща пътя напред. Тя е последното, което ще видя от тази земя.

Името на новия ни дом ще е друго. Обратното на NEDE. EDEN.

Ще го наречем Рай.