Капанът

Толкова е различна от момичето, което срещнах в купола. Отишъл си е закачливия блясък в очите й, прямотата, с която ме гледаше, топлината и силата, излъчващи се от бронзовото на цвят тяло. Момчетата постоянно се въртят около нея, а ръцете й като че винаги са преметнати през раменете им, за да ги защитят и насочат. Маниерът, по който се усмихваше със затворени очи и глава, отметната назад, в състояние на чиста наслада. Начинът, по който пееше. Начинът, по който ме целуна. Вярата й, че лоялността е доказателство за обич.

Всички тези качества, които ме привлякоха у нея и караха сърцето ми да тръпне, не представляват нищо повече от странични ефекти на вече изчезнал вирус, резултати от хранителен експеримент, излязъл от контрол.

Вече не виждам никое от тези качества, не и у това съсипано създание с кичурите черна коса, залепнали към хлътналите бузи и тънката шия, приведена напред сякаш е пречупена. Изцедена от цвят, безмилостно потопена в палитра от живак и сребро.

Трепери; цялата се тресе. На ръба е, тялото й е на път да изпадне в неконтролируеми спазми, а от очите й ще бликнат сълзи. Моята силна и смела Сиси. Най-накрая е на път да се пречупи.

Изведнъж у мен настъпва някаква промяна. Размества се нещо из основи. Заговарям. С внезапна и неудържима нежност.

— Сиси.

Тя вдига поглед към мен. За миг се колебае, все едно не е сигурна дали разчита изражението ми правилно, дали тълкува вярно тона ми. И в следващия миг газя през водата към нея, обгръщам я с ръце и нежно я вдигам.

Потънали сме в мълчание, само тракащите ни зъби нарушават тишината. После дори този звук заглъхва, когато се притискаме плътно един към друг, за да се топлим. Луната озарява цялото езеро и в него ясно се вижда отражението на покрития със снежна шапка връх. Сега вече е съвсем тихо. Всичко е спокойно. Дори телата ни са спрели да потръпват. Езерото е огледало за безкрайния небосклон над него. Сами сме в целия широк свят.

— А сега какво? — шепне Сиси и устните й се движат, притиснати до моята шия.

Притискам я още по-плътно към себе си.

— Да си вървим у дома — казвам.

65

У дома.

У дома не са празните къщи, покрай които минаваме, нито стаята, в която съблякохме мокрите си дрехи и застанахме треперещи пред камината. Не е Мисията, която още е пълна с храна, напитки и дрехи.

Домът ни не е и метрополисът. Защото бихме могли да го направим наш дом. Стига да го искахме. Ако желаехме да се преобразим, би било съвсем лесно. Бихме могли да съберем малко препечена от слънцето разтопила се плът, да я втечним и да сипем от течността в открита рана през нощта, щом вече сме близо до метрополиса. Стига да го искахме.

Но Сиси не го иска.

— Аз съм това, което съм — заявява. Отдръпва се леко да ме погледне в очите. В ирисите й танцуват пламъчета. — Не бих могла да се превърна в онова, което са те, Джийн. Не ме моли за такова нещо. Родила съм се така. На място съм в собственото си тяло.

Кимвам и придърпвам юргана по плътно около раменете ни. Огънят гори буйно. По стените танцуват сенки.

— Ами ти? — пита тя.

Мълча. Не заради колебание или нерешителност. А само защото искам да преживея пълноценно момента, защото усещам, че е на път да започне нещо ново, че вече нищо няма да е същото.

— Излъгаха ни — казвам. — Лъгали са старейшините в Мисията, жителите на селото. В продължение на поколения. Не са допускали да узнаем истината, защото научехме ли, всички бихме избрали да се преобразим в здрачници. А ако това нещо се е случело, бихме спрели да се възпроизвеждаме. И с единствения начин да се попълват запасите от хепъри би било свършено. Завинаги. — Тонът ми става по-твърд. — Пълнили са нашите глави с лъжи, за да могат да пълнят своите стомаси.

Навеждам се напред и се втренчвам в огъня.

— Убиха всеки, към когото изпитвахме чувства, Дейвид. Епап. И Джейкъб. Погубиха баща ми или човека у него, когото аз познавах и обожавах; този мъж го убиха. Как бих могъл да се превърна в един от тях?

Тя протяга ръка към моята под юргана.

— Гледат на нас като на добитък — продължавам. — Смятат ни за по-нисши от тях, без стойност. Но като се замисля за хората, имали значение за мен, не виждам нещата така. Припомням си Епап, който с такова себеотрицание пожертва себе си, за да ни спаси. Или за Джейкъб, който се хвърли от влака, преди да се е преобразил. Или за теб, Сиси, която се втурна, без да се замислиш, сред милиони като тях за доброто на Дейвид.

В проблесващите й очи проличава мъчителна носталгия. Припомня си момчетата, годините в купола, слънчевата светлина, отминаващите сезони, съвместния им живот. Вечерите им около огъня, песните и смеха. Сълзите.