Капанът

— Е, по-добре да свикваш с тази мисъл. Защото ние сме именно това. — Сълзите парят очите ми като киселина. Едва сега започва да ми става ясно. Може би Сиси е права; може би баща ми е открил истината чак след като се е върнал в Мисията. Само мога да си представям ужаса от наученото, преживян в тъмнината и усамотеността на лабораторията му. Така смайваща и отблъскваща истина, че му се е наложило да се махне от Мисията, да заживее в гората сам като отшелник. Далече от противните, заразените, нечистите, далече от колонията на хепърите.

Тя отмята настрани мокрите кичури коса, увиснали пред лицето й.

— Аз не се чувствам така. Не се смятам за изрод.

Думите й ме разяряват. Изливам гнева си отгоре й.

— Браво на теб, Сиси! Продължавай с опитите да се самозалъгваш. Но знаеш ли какво? Като че не е достатъчно зле, но за нас двамата е още по-зле. Ние не сме просто изроди, не сме просто хепъри. Ние сме нещо повече. Нещо по-лошо. Може да си въобразяваш, че представляваме чудото Ориджин. Но знаеш ли какво представляваме всъщност? Мръсна бомба. Движещ се инкубатор на смърт и зараза. Лекът, който баща ми си е въобразявал, че е открил… Открил е единствено изгубената формула за смъртоносен вирус. Ние не сме лек, а зараза. Не олицетворяваме спасение, а напаст. Това се опитваше да ми каже Ашли Джун. Ние сме смъртоносна бомба, която ще доведе до изчезването на всички хора.

Отпуснати и наполовина потопени във водата, пръстите на Сиси потрепват и по повърхността на езерото се появяват вълнички. Отраженията на звездите, преди идеални точки в огледало, сега се размиват в неясни петна.

Обръщам глава в друга посока, взирам се в езерото, дърветата, планинския връх, силуетите на далечните постройки.

— Затова ни е изоставил. Затова е отлетял на изток. За него сме станали нещо извратено.

— Не говори така — казва. Бавно изпъва рамене назад. — Остави ни инструкции да се придвижим на изток и да се срещнем с него. Искал е да ни види отново. Не помниш ли какво ни каза Клеър в Мисията? Думите й бяха: Това желаеше баща ти. Да отпътувате на изток. Налице са интриги, каквито дори не можете да си представите. Ти и Сиси трябва да отпътувате на изток.

— Казал го е само за да ни отдели от тях! — Засмивам се с маниакален и горчив смях. Сега разбирам истината. Противната и ужасна истина. — Ако замисълът с Лова наистина би подействал, ако всъщност би довел и двама ни в планината, в тази ситуация вече му е бил нужен план, с който да ни примами надалече. На много далече. — Разплисквам водата и забелязвам, че раната на дланта ми кърви. — По този начин, ако бомбата се задейства, ще е отстранена на безопасно разстояние от населението. Скъпоценното и чисто оригинално население — това, състоящо се от здрачници.

Сиси трепери — дали от страх или от студ, не ми е известно, — а вече пепелявото й на цвят лице е още по-бледо.

— Не би изпитвал подобна лоялност към здрачниците. Не и след като…

— Не е било от лоялност към тях! А от лоялност към собствените му безценни принципи. Защото баща ми никога не е подкрепял унищожението, никога не е бил за геноцида. Държеше единствено на спасението! Помниш ли какво каза главният съветник? Как баща ми е проповядвал, че няма по-издигната цел от това да лекуваш болните, да пречистиш нечистите. Как няма по-възвишено призвание от това да спасиш здрачниците. Само че сега баща ми вече няма какво да спасява, нищо, което да лекува. С изключение на самия себе си. В това се крие жестоката ирония. Гледал е на себе си като на спасител, докато не е осъзнал, че в ръцете си не държи нищо друго, освен мръсна бомба. Която се е налагало да запрати далече, колкото е възможно.

Сиси се свива на мястото си и прави гримаса. Противи се, безпричинно отлага неизбежното.

Нещо топло се плъзга по ръката ми. От раната се стича кръв.

— Виждаш ли това? — питам и тикам окървавената си ръка пред лицето на Сиси. — Виждаш ли тази кръв? Това е напаст, Сиси. Инфекция. Смърт. Нещо отвратително. Ненормално!

Сиси клати глава с широко разтворени очи. Постепенно я напуска всякаква борбеност. Силата й я предава и стената от отричане около нея се срутва, като че построена от карти. Мига неудържимо, краката й омекват.

— Помисли за кръвта, течаща в моите вени, в твоите…

Тя крещи.

Вопълът й е протяжен и изпълнен с агония и ехото му се разнася в планината. Млъква едва когато се свлича на колене. Притиска глава в гърдите си. Започва да се тресе. Подгизналите й дрехи се надиплят на гънки около тънката й бледа фигура.