Капанът

С години обикалях улиците на метрополиса, вперил поглед нагоре с надежда, по-скоро детински копнеж, да зърна дистанционно управляван самолет. В очакване на някаква вест от баща ми. Каквото и да е. Но след известно време се отказах с унило сърце. Баща ми обаче все пак е дошъл. Само че го е сторил твърде късно; по онова време вече рядко излизах през деня, като се изключат периодическите посещения на овощната градина. Прелитал е над празния метрополис по същия начин, по който някога аз бродех из празните улици. Търсел е, но не е намирал. Предадох се твърде рано. А баща ми е дошъл твърде късно. Разминали сме се.

— Ново начало — повтарям. Вглеждам се в окъпания от отблясъците на зората хоризонт. — Да. Ще ми се да вярвам в това.

Тя кима, погледът й е ясен и ведър, а вятърът развява косата й. Проверява за последно ремъците.

— Готов ли си?

Кимвам, а очите ми са навлажнени.

— Да. Сега вече наистина съм готов. — Сърцето ми блъска бясно. После, тъй като съм неспособен да се спра, разкопчавам моите ремъци. Очите на Сиси се разширяват заради приятната изненада, когато доближавам до нея. Целуваме се продължително и страстно, а когато свършваме, усмихваме се един към друг с все още долепени чела.

— На изток — произнася тя.

Кимвам.

— Ще следваме река Неде, докато се доберем от другата страна на планината.

Целуваме се още веднъж, този път по-нежно. И в следващия миг тя тича по крепостната стена, като движи краката си бързо и рязко. Скача от ръба и наблюдавам как умело улавя посоката на вятъра и се издига стабилно нагоре. Понася се на изток, за секунда вдига ръка във въздуха и стяга юмрук.

Усмихвам се. Оглеждам Мисията за последен път. После аз също затичвам по крепостната стена, скачам и политам в небето. Само след няколко минути съм скъсил разстоянието между нас. Ще се движим по този начин. За колко дълго — нямаме представа. Знаем само, че докато вятърът духа в гърбовете ни и делтапланерите ни се държат, ще продължим да летим на изток.

На изток. Към онова място, откъдето изгрява слънцето, показва се над далечния хоризонт и излива водопади от оранжево, червено и алено. И дори да не открием нищо и никого, дори да установим, че река Неде се влива в мистично море, пак ще продължим да летим, стига вятърът да ни тласка на изток. Ще прелетим неизброими стотици и дори хиляди километри до другия бряг на морето, до другата страна на земята, където никой здрачник дори не би помислил, че може да оцелее. И едва тогава ще се приземим.

И после ще си устроим дом. Ще започнем от нулата. От нас двамата ще възникне цивилизация. Ще имаме деца, те ще имат свои деца и техните деца — свои, докато хората ни не станат по-многобройни от звездите в небето и песъчинките в пустинята. Ще превърнем недостатъците си в предимства. Аномалиите ни ще прераснат в оръжия. Издръжливостта ни на слънчева светлина, вроденият ни инстинкт да изучаваме новото, способността ни да плуваме и да обичаме, интелигентността ни, волята ни за оцеляване, емоциите ни, чувството за лоялност. От всички тези странности ще се родят хора, по-доминиращи от оригиналния вид.

Ще вземем наученото от тях и ще го направим наше. Ще интегрираме технологиите им в развитието на нашата цивилизация, ще ги използваме като катализатори за нашия прогрес. Архитектура, компютри, оръжия, наука, всичко ще бъде вмъкнато на вярното място в наша полза, безпроблемно и неотменно втъкано в нашата история, като че поначало е било наше откритие. Ще вземем речника им, езика им, ще ги направим наши собствени и ще ги накараме да служат на нашите нужди. За да се подиграем с тях, ще дадем същите имена на нациите, континентите и моретата, с които са си служели да ни мамят.

А когато векове по-късно, цяло хилядолетие по-късно, вече сме завладели всяко парче земя на всеки континент и дори моретата, лежащи помежду им, когато населението наброява огромна цифра, ще ги погнем. Ще ги издирим и те няма да представляват нищо за нас. Нищо. Те, с тяхната уязвимост от слънчева светлина и непоносимост към изминаването на дълги разстояния, ще са все така блокирани в същата забутана Пустош. И тогава ще ги премажем. Ще ги премажем. Ще угаснат като свещи, духани от вятъра. Ще ги подгоним под земята, ще ги натикаме в изолирани кътчета на света, където ще се укриват в тъмни пещери, принудени да прекарват дните си в затъмнени килери. Ще им се наложи да се оттеглят в планински укрепления, където ще научат какво е да си сам, да си изолиран, да си странен. Докато не се сведат до незначителни бележки под линия в аналите, дори не на историята, а на фолклора. Всички спомени за тях ще бъдат изтрити, ще бъдат споменавани в художествената литература, сведени до стереотипи, карикатурно изобразени като бледни самотници.

Пред мен Сиси се носи плавно, завърта леко глава и ми помахва бързо. Аз също помахвам в отговор. Утринната светлина вече струи навсякъде около нас и обагря делтапланерите ни като калейдоскоп от цветове. Толкова много оттенъци и нюанси, все едно са влетели право в огнената вихрушка на срещнали се дъги.