Капанът

— Това сме ние — казвам и сега ръцете ми стискат толкова силно нейните, че се боя да не потръпне. Но тя само стиска в отговор. — Хора сме. Живеем с пълна сила. Смеем се, усмихваме се, обичаме, случва се да разбиват сърцата ни. Не си слагаме спирачки. Живеем пълноценен живот. Живеем един за друг. Ако тези черти са странни и принадлежащи на мутанти, така да бъде. Предпочитам ги пред „нормалните“. Избирам тях пред скучното безцветно и себично съществуване, което водят те.

Обръщам се с лице към нея; юрганът се смъква по раменете ни и пада на пода. Хладен въздух обгръща телата ни. Но това е без значение. Разполагаме с достатъчно топлина — тази на двамата заедно. Поемам лицето й в ръце, красивото и волево лице, на което се възхищавам толкова много. Погледът ми се премрежва и аз мигам, за да прогоня сълзите, защото нямам желание нищо да замъглява нейния образ.

И думите, които промълвявам след това, са най-чистите, най-сладките, най-откровените и силни думи, които някога са излизали от устата ми.

— Избирам теб, Сиси. Ти си моят дом.

66

Изгаряме цялото проклето село. Започваме с постройките, в които са складирани резервоарите с газ и бензин.

След това реакцията е верижна, една дървена сграда се подпалва от съседната, гори лесно като купчина дърва. Докато накрая цялата Мисия не се превръща в голяма клада, чийто огнени езици се издигат съм светлеещото небе.

Наблюдаваме от крепостната стена. Огромният огън хвърля ослепителни отблясъци и сенки върху скалистия хребет на планината. Източен вятър набира сила и аз кимам към Сиси. Тя затяга каишите на делтапланера, с който целия предишен ден се е учила да лети. Следвам я, на дръжките от двете ми страни висят раници, пълни с храна и вещи от първа необходимост, колкото успяхме да натъпчем в тях. Отново проверявам джоба си, за да се уверя, че парчето хартия вътре е в безопасност. Открих го вчера в лабораторията сред други листа. Писмо. Нагънато е многократно, написаното е с почерка на баща ми.

Върху нас валят пепел и жар.

Тя ме поглежда, а очите й блестят. Кожата й сияе.

— Готова съм — изрича.

И двамата сме готови. През последните няколко дни се хранихме, пихме вода и спахме достатъчно, за да се заредим за дълъг път.

Хвърлям поглед отвъд крепостната стена към сутрешното небе. Взирам се продължително и устремено по начина, по който го е правил баща ми безброй пъти. Мисля си за намереното писмо, сега скътано на сигурно място в джоба ми, парчето хартия е толкова дрипаво, изпомачкано и малко, че със Сиси сме го пропускали в продължение на дни. Не е адресирано до мен, а до непознат за мен човек на име Тобайъс. Но написаното говори лично на мен. Бих предпочел да умра, отколкото да го нараня отново. Думите на баща ми по мой адрес, думи, които никога няма да забравя.

Представям си как баща ми е стоял тук неотдавна, съвсем сам на крепостната стена, един разбит човек. Сигурно очите му са обходили за последен път линията на дърветата долу, като едновременно се е надявал и боял, че ще зърне как със Сиси се появяваме от гората, оцелели след Лова на хепъри. И вероятно мълчаливо е ронил сълзи на самота, докато се е затичвал, за да полети с делтапланера си на изток.

Колко ли натежало трябва да е било сърцето на баща ми. Пожертвал е всичко: жена си, дъщеря си и сега може би сина си. И всичко това за нищо. Вината, разочарованието, трябвало е да носи всичко това съвсем сам. Успявам да зърна как сърцето му се разбива, докато лети, а късовете политат надолу. Докато накрая не му остава нищо. Виждам го как освобождава каишите. Зървам как тупва на земята. Пред погледа ми е как делтапланерът му, сега без човек на него и много по-лек, се понася в небето като перце. Бих предпочел да умра, отколкото да го нараня отново.

— Мислиш за баща си — мълви нежно Сиси.

— Да.

Усмихва се с лека усмивка.

— Може би.

— Може би какво?

— Може нещата да не стоят така, както си мислим. Може да не се е опитвал да ни отпрати, с цел да загинем. Може би…

— Да?

— Може би е желаел да ни даде нов старт. На единственото място, където е знаел, че ще сме свободни. Надалече. Ново начало. — Устремява поглед на изток и когато се обръща да ме погледне отново, от очите й се излъчват готовност и живец. — Да не приемаме най-лошото възможно обяснение — казва и се усмихва, този път широко.

Неотдавна и недалече от мястото, на което стоим в момента, Клеър ми каза нещо за баща ми. Сега си го спомням. В онзи момент наистина не го осмислих, но сега думите й звучат в главата ми. Каза, че след като се върнал в Мисията, баща ми често прелитал цялото разстояние до метрополиса. Правел го е с надеждата за един бегъл поглед. Към мен. Дори да е трябвало да е отдалече, обясни тя, от много високо в небето.