Капанът

— Погледни луната — промълвява, а пръстите й следват очертанията на знака, отбелязан на една от страниците. — Истината е в луната.

Помня тези нейни думи. Думите на Ашли Джун. И също така помня нещо друго, което каза тя и начина, по който го произнесе, сякаш бе предупреждение.

Понякога истината не ти дава свобода. Преследва те и ти се ще никога да не си я научавал.

Осъзнавам, че съм неспособен да говоря. Не и за това, като че е нещо, което може да бъде обсъждано, анализирано, разчепкано и вкарано под контрол само с някакви си думи. Изхвърчам през вратата, изпитал потребност да съм далече от лабораторията, да се намирам на открито, да няма нищо, което да ме дели от луната и звездите.

— Джийн!

Продължавам да тичам, все едно, че болката в краката и дробовете ми ще може да заличи узнатата истина, придобитите знания, прощаването с наивността. И дори когато препускам с пълна сила, преглъщайки сълзите си, пак успявам да го почувствам: тромавото ми тяло. Така различно е от стремителната пластичност, която ме съпътстваше, докато прекосявах Пустошта като здрачник, от хармонията между движещите се крайници, от единството на брутална сила и грациозност. Сега човешкото ми тяло се подрусва над краката ми грозно и непохватно.

— Джийн! Почакай!

Езерото се изпречва пред мен, не съм избрал посоката съзнателно, но нетърпеливите ми крака сега се движат още по-пъргаво. Вятърът вие, усещам повея му по тила си, по голите си глезени. В следващия момент тичам по стръмния бряг, като прескачам повалени трупи. Пробивам със стъпала гладката повърхност на езерото.

Студът ме прерязва като стъкло. Но преди да успея да нагазя по-дълбоко, Сиси ме сграбчва за рамото.

— Джийн!

Дърпам ръката си. Но тя стиска и внезапна промяна в равновесието запраща и двама ни във водата. Ръката ми се блъска в камък, лежащ на плиткото дъно; от дланта ми потича кръв. Показваме се над повърхността, запъхтени и мокри, а целият въздух се е изцедил от дробовете ни. Чувствам студа като хиляди иглички, забили се в мен.

— Трябваше да се преобразя преди години! — крещя и пляскам водната повърхност. — Защо просто не се трансформирах? Защо беше тази ненужна борба, защо цялото това страдание нощ след нощ, месец след месец, година след година? — Тялото ми замръзва, но очите ми пламтят от гняв. — Защо, Сиси? Защо бяха тези ежедневни мъки да оцелеем, когато не сме нищо друго, освен мутанти? Когато не сме нищо повече от аномалия?

— Джийн…

— Ние сме онези, наопаки на Вселената! Трябвало е просто да се преобразим! — Сега от очите ми бликат сълзи и прогарят симетрични пътеки по лицето ми. — Когато бях на пет, когато бях на шест, на седем, на осем, когато бях на тринайсет… Просто е трябвало да се преобразя! И този неописуем ад би свършил. Намирал съм се на едно порязване и капка слюнка от промяната — от трансформирането обратно към нормалното ми състояние, към истинската ми природа, естествената ми същност. А не това! — Блъскам по гърдите си, зашлевявам лицето си. — Не онова, което винаги съм смятал за истинско! Не този изрод, който представлявам.

Тя ме гледа, а устните й треперят и не знае какво да каже. Лицето й се изкривява и от обезформената й уста се откъсват странни стонове и въздишки. Защото осъзнава, че е истина. Ние сме отхвърлените, ненормалните. Ние сме паразити и в този свят на чистота няма място за нас.

— Проклетият ми баща! — крещя, отправям поглед към звездите и давам воля на яростта си. — Трябваше да ме оставиш да се преобразя! Вместо да ме използваш като опитна мишка, трябваше…

— Той не е знаел, Джийн!

— Трябва да е знаел! Открил е формулата за Ориджин. Трябва да е бил наясно с предисторията. — Поглеждам към Сиси, като повдигам тежко гърди. — Знаел е. Бил е наясно, че ние сме храна.

Забелязвам, че посърва още повече. Трепери и мига учестено. Но после нещо се случва. В очите й се четат отпор и настоятелност.

— Не е знаел — настоява с изтънял глас. — Поне не в началото, не и през всички онези години, когато беше с нас в купола. Отнасяше се към нас, сякаш сме специални. Все едно ние сме оригиналът, а те са аномалията.

Хвърля поглед към лабораторията.

— Не мисля, че е имал изобщо някакво подозрение до завръщането си в Мисията. Докато не е превел всички онези книжа. На хартия на Мисията, както сигурно си забелязал. Чак тук е осъзнал истината, дълго след като е напуснал купола.

— Откъде би могла да знаеш какво се е въртяло в главата му…

— Никога не забравяй кой си. — Поглежда ме от упор. — Никога не би казал такова нещо, ако ни смяташе за…

— Изроди?

— Не бих се изразила точно така.