Капанът на свободата

— Не се притеснявайте да се обръщате към мен за каквото и да било — казах саркастично, но Макинтош се усмихна едва забележимо и подхвърли един ключ на масата. Взех го и запитах: — На чие име е нает офисът?

— „Кидикар Тойс Лимитид“ — каза мисис Смит. — Такава компания съществува.

Макинтош се засмя.

— Основах я аз. Струва всичко на всичко двадесет и пет лири.

Остатъка от сутринта прекарахме в разискване на плана и аз не открих никакви неясни неща, които си заслужаваше да се променят. Улових се, че мисис Смит започва да ми харесва все повече и повече. Умът й беше остър като бръснач и нищо не убягваше от вниманието й. И все пак успяваше да запази женствеността си, независимо от работата, което обикновено е доста трудно за умните жени. Когато привършихме, аз казах:

— Люси не е истинското ви име, нали? Какво е тогава?

Тя ме погледна с ясни очи.

— Не мисля, че има значение — отвърна тя с равен глас.

Въздъхнах.

— Да, права сте — съгласих се. — Може би наистина е така.

Макинтош ни наблюдаваше с интерес, когато каза строго:

— Казах, че не искам никакви игрички с персонала, Риардън. Нищо друго освен работата не трябва да ви интересува. — Той погледна часовника си. — По-добре сега си вървете.

Така аз напуснах мрачния кабинет на Макинтош в стил „Деветнадесети век“ и отново обядвах в „Петела“, а следобеда прекарах в офиса на „Кидикар Тойс Лимитид“, на две крачки от „Бетси-Лу“. Всичко бе така, както обеща Макинтош. Направих си кафе и с удоволствие забелязах, че мисис Смит беше купила истинско кафе, а не онзи боклук, който се разтваря във вода.

Имаше хубав изглед към улицата, така че когато трябваше да наблюдавам пощальона, имах възможност да проследя голяма част от маршрута му. Макинтош беше длъжен да ми се обади, за да ме предупреди за идването му, но дори и да не го направеше, аз трябваше да съм известен поне петнадесет минути преди това. Това беше ясно, така че направих няколко пробни „разходки“ по коридора, като засичах времето. Нямаше смисъл да го правя, без да знам с каква скорост се движи той, но все пак беше полезно. Засякох времето, за което отивах до „Гемидж“ с бърза стъпка, но не чак толкова бърза, че да привлече вниманието. Прекарах един час в „Гемидж“, за да изготвя маршрута, който да бъде достатъчно объркващ, та да заличи следите ми. С това привърших работата си за деня и се върнах в хотела.

Следващият ден беше почти същият с изключение на това, че се появи пощальонът и можех да репетирам с него. Когато дойде сутринта, го наблюдавах през полуотворената врата на офиса с часовник в ръка. Може да изглежда малко смешно, но в края на краищата всичко, което трябваше да направя, беше да ударя един човек. Но рискът, по дяволите, беше голям и затова прекарах още един ден там.

Докато чаках пощальонът да се появи за втори път, изпуших доста цигари. Всичко беше така, както Макинтош беше предвидил. Докато се приближаваше към вратата на „Бетси-Лу“, видях, че държи писмата в ръката си и че всяка кутийка „Кодак“ би била ясно забележима. Надявах се Макинтош да е прав за диамантите. Щяхме да изглеждаме страшно глупаво, ако вместо диаманти в кутийката намерим снимки от уикенда на Бетси-Лу в Брайтън. Преди да си тръгна, позвъних на Макинтош и за мое учудване той сам вдигна телефона. Аз казах:

— Готов съм повече от всякога.

— Добре — каза и замълча. — Няма да ме видите повече — като изключим момента, в който ще ми подадете кутийката утре. И го свършете добре, за бога!

— Какво има? — попитах. — Да не би да се страхувате?

Той не отговори нищо. Вместо това каза:

— Ще намерите един подарък за вас в хотела. Пазете го. — Той замълча отново. — Успех!

Аз казах:

— Предайте специални поздрави на мисис Смит.

Той се изкашля.

— Няма да го направя, сам знаете.

— Може би. Но все пак исках да опитам.

— Прав сте, но утре тя ще бъде вече в Швейцария. Ще й предам, когато я видя отново — каза той и затвори.

Върнах се в хотела, вдигнах малкото пакетче от бюрото и го развих. Подаръкът, за който ми говореше Макинтош, представляваше една кутия, в която лежеше оловна палка — облечена с гума и с хубава дръжка. Наистина ефектен, обезболяващ инструмент, макар и опасен. В кутията имаше и една бележка, която се състоеше от един-единствен ред печатен текст: „Достатъчно трудно, но не чак толкова.“

Тази вечер си легнах рано. Трябваше да върша работа на другия ден.

IV

На следващата сутрин отидох в Сити, както отиват там бизнесмените, въпреки че не носех бомбе — „опората“ на офиса — и вечния чадър. Бях там много по-рано от другите, тъй като първото разнасяне на пощата е преди обичайните часове, в които служителите идват на работа. Пристигнах в „Кидикар“ с половин час преднина и веднага сложих кафеварката, за да мога спокойно да наблюдавам от прозореца. Продавачите на „Ледър Лейн“ приготвяха сергиите си за през деня, а Макинтош все още го нямаше. Не се безпокоях за това. Би трябвало да е някъде наоколо — зорко следящ за появяването на пощальона.

Тъкмо бях привършил с първата чаша кафе, когато телефонът иззвъня. Макинтош каза кратко: „Идва.“ Чу се щракване, когато затвори.