Керванът на робите

За закрилата на този „магазин“ за дрогерийни и други стоки, както и за закрилата на неговия, изпълнен с надежди, собственик накрая се закупува някакво страшно оръжие — било много дълга сабя без ножница, било стар пищов с фитил и ужасно широка цев, който в килера на вехтошаря е бил обитаван от мишки и плъхове, подавали любопитно нослета през отвора на възпламенителния канал, било то някакъв убийствен инструмент подобен на пушкало, който редом с безбройните си превъзходни качества притежава и качеството да не може да гръмне даже и когато е натъпкан с барут и е поставен в нажежена печка. Впрочем, голяма част от това завидно постижение се пада както на самата убийствена машина, така и на барута. Естествено всички тези оръжия се смятат от притежателя им за неизказано скъпоценни, но никога не виждат сериозна употреба. Собственикът е привърженик на теорията за сплашване и желанието му е при вида на тези животоопасни предмети евентуалният неприятел да си плюе на петите. Ако това не стане, е, тогава просто самият търговец офейква, което действително става в деветдесет и девет процента от случаите и то извънредно енергично.

Ето че вече цялото съоръжаване е приключило и джалаби, търговецът, е напълно готов. Би могъл да започне търговията. Но и през ум не му минава мисълта да рискува сам да поеме по широкия лош свят. Започва да търси сродни души и съмишленици, които намира твърде лесно. Скоро се събират седмина, осмина, десетина подобни бъдещи „търговски пътници“. Всеки от тях си има магаре и то какво! Животните едва ли са стрували кой знае колко пари и затова всичките са повече, или по-малко очукани и огрухани. На едното му липсва ухо, на другото опашката, третото изглежда сякаш са го ръфали плъхове, а четвъртото е сляпо по рождение. Но тези външни недостатъци пребогато се компенсират от вътрешни душевни качества, както и от други черти на характера, които са в състояние да докарат собственика на магарето до отчаяние. Въпреки това той се гордее с ездитното си животно и го обсипва с най-ласкави имена и удари с пръчка.

За да могат да започнат пътуването си, новоизпечените търговци посещават най-прочутите фукара17, от които си изпросват чудодейни талисмани. Светът е лош, на всяка крачка го обитават зли духове, тъй че човек трябва да накичи гърдите и ръцете си с талисмани, за да може спокойно да посрещне всички опасности и в подходящия миг храбро да им покаже гърба си.

Настъпва моментът, когато двата гураб биват натоварени на магарето. Джалабито взема в ръка една здрава тояга, за да може с нея от време на време да дава насърчителни знаци на дългоухия си приятел, а после и той се качва на него. Огромната сабя се препасва с помощта на камилски поводи, затъква се в пояса и пистолета-гаубица, след което импозантната колона потегля, изпроводена от всички приятели и роднини чак извън селището.

Леят се сълзи, кършат се ръце. „Be ism lillahi“ — „в името на Аллаха!“ — разнасят се, сподавени от сълзи, благословии. Керванът се спира десет, не, сто пъти, защото на едно място някое магаре хвърля къч и запокитва товара и ездача си на земята, друго започва да се въргаля в най-дълбоката кал, за да се освободи от чувалите, а трето пък се инати, запъвайки се и с четирите си крака, реве като набито на кол и нито нежности, нито удари са в състояние да го помръднат, докато най-сетне десетина роднини се впрягат отпред и го теглят за юздите, а десетина приятели с пот на чело помагат с бутане отзад. Така най-накрая джалабата щастливо успява да излезе извън селището и с къчове, спъване, галоп, рев, вой, ругатни и проклятия потегля да търси щастието си.

От време на време керванът се разделя, за да се събере отново на определени места. Правят се блестящи сделки, преживяват се знаменити приключения. Едни загиват, но други благодарение на своята хитрост, находчивост и упорство бързо увеличават многократно основния си капитал и действително забогатяват.

Някои джалаби дръзват да навлязат далеч навътре в Судан и се завръщат едва след години като преуспели и заможни търговци. Други пък, по-рано може би видни чиновници на държавна служба, са се видели принудени да се захванат с магарето, за да загинат от треска в мочурищата или пък да умрат от глад. Никой не научава къде се белеят техните кости, нито костите на магаретата им. А може дори преди смъртта си да са изяли своите ездитни животни.

Точно на такъв джалаба се натъкна и нашият керван. За арабите той се появи съвсем не навреме и водачът промърмори едва чуто едно проклятие. Но за чужденеца тези хора бяха добре дошли. Той насочи камилата си към тях, подвикна им приятелски думи за поздрав и попита:

— Накъде сте тръгнали? Слънцето залезе. Няма ли скоро да спрете да нощувате?