Читаем Керванът на робите полностью

— Много се лъже — прошепна водачът на своите хора. — Той ни презира и предпочете тези плъхове. Ще се престорим, че това не ни засяга. Но още призори неверникът ще вие от болки в геената. Нека сега се нахрани за последен път в живота си!

Той извади собствените си запаси от сушено месо и сухи питки от дура, като за пиене направо черпеше с шепи вода от езерцето.

Междувременно чужденецът изследваше околността на Бир Аслан. Възвишението се издигаше съвсем самотно сред равнината. В резултат на водните изпарения от езерото, хълмът беше обрасъл с трева. Откъм северната и западната му страна нямаше храсталаци, но по източното и южното му подножие, там където се простираше езерцето, до определена височина изветрелите ерозирали скали бяха покрити с мимози, които навлизаха доста навътре в равнината. Никъде не се виждаха човешки същества. Местността изглеждаше напълно безопасна, също що се отнася и до дивите животни, стига през нощта наоколо да не бродеше духът на отровения на това място Господар с голямата глава.

Когато европеецът се завърна при извора, камилите и магаретата се бяха напили с вода и вече се хранеха с младите клонки на мимозите. Той нареди да отнесат целия му багаж близо до втория огън и да го оставят там съвсем близо до скалата така, че да може да го наблюдава.

Унгарецът бе отворил дисагите и беше разпрострял пред себе си съдържанието им. А то се състоеше от питки от дура, смокини и няколко токачки, които рано сутринта на миналия ден Бащата на четирите очи бе застрелял още преди да навлязат сред пясъците. В Судан има цели племена, които не ядат птици. Но новопристигналите джалаби не спадаха към тези презиращи хубавото пилешко хора. Те оскубаха токачките, изкормиха ги и нарязаха месото им на малки четириъгълни парченца, които нанизаха на пръчки със заострени краища и изпекоха на огъня. Печеното в този вид и по този начин месо се нарича кебап.

Докато траеха приготовленията за вечеря, унгарецът започна да събира най-силно интересуващите го сведения. По време на ездата той бе принуден да мълчи, но щом чужденецът седна до него край огъня, дребничкият джалаби го попита както и преди все още на арабски:

— Господарю, мога ли да науча от коя страна идваш? Моля те!

— Първо ми кажи ти от кой край на Унгария си!

— Аз съм от Пати Михай край Унгвар.

— От там ли си? Тогава навярно не си унгарец, а словак. Няма защо да се срамуваш от това.

— Но аз не се срамувам. Понеже съм роден в Унгария, смятам все пак, че съм унгарец. Ти познаваш родното ми място? Бил ли си там?

— Да.

— Говориш ли унгарски? Аз владея и словашки език.

— Не знам нито единия, нито другия, тъй че за съжаление няма да можем да разговаряме на родния ти език. Но я ми кажи как си попаднал в Африка, в Египет, та чак и в Судан?

— Чрез моя господар.

— Кой с той?

— Матиаш Вагнер, също унгарец от графство Айзенщет.

— Чувал съм за него, макар и да не го познавам лично. Много е видял и патил през живота си. Той предприе пътешествия до Египет, Арабия и Абисиния, беше спътник на херцог фон Гота23, а после пропътува надлъж и нашир целия Източен Судан и преди около година умря струва ми се в Хартум. Нали?

— Да, господарю, така е. Ти знаеш всичките му преживявания. Накрая се отправихме заедно с него към Кордофан, за да направим една сделка с щраусови пера. След завръщането ни трябваше да се разделим. Той умря, а върху мен започнаха да се сипят нещастие подир нещастие, тъй че най-сетне се видях принуден да подхвана живота на беден джалаби.

— Имаше ли късмет в търговията?

— Какво наричаш късмет? Преди шест месеца започнах с пет галера, а всичко което притежавам в момента струва може би трийсетина. Така не се става велик везир.

— Но и Аллах не ги е дал нужния акъл, за да станеш везир — намеси се в този момент другият джалаби.

— Мълчи, Abu Dihk24! — сопна му се унгарецът — Всъщност Аллах ме е дарил с качествата за такъв висок пост, докато ти въпреки фалшивото си родословно дърво не би могъл да станеш дори и хамалин.

— То е истинско, а не фалшиво. В жилите ми тече кръвта на знаменосеца на пророка. Чуй само името ми! Искаш ли да ти го кажа?

— В името на Аллаха, недей! Непрекъснато го разтръбяваш, тъй че вече всички птички в целия Судан могат да ти го изчуруликат.

— Сигурно имам това право, защото името ми е извънредно прочуто. Изслушай го, а чуй също и какви подвизи са извършили прадедите ми! Ами ти как се казваше? Забравих!

— Ускар25.

— А как е на арабски?

— Келб.

— Що за име? Как е възможно човек да бъде наречен на тези презрени животни! Как се е казвал баща ти?

— Също Ускар или Келб.

— А дядо ти?

— Пак така.

— Ами другите ти прадеди?

— Не по-различно.

— Аллах, що за родословно дърво! Келб бен Келб ибн Келб Хафид Келб, Келб и нищо друго освен Келб! Цяло чудо е, че все още не си започнал да лаеш, а говориш. А моето име гласи: Хаджи Али бен Хаджи Исхак ал Фарези ибн Отайба Абу…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза