Керванът на робите

— Съвършено вярно! И през ум не ми минава да върша нещо, което не е моя работа. И освен това разумът ми повелява да проявя милосърдие. Какво ще правим с толкова много хора, след като ги пленим? Да не би да ги помъкнем с нас, та да ни пречат по всички възможни начини и дори може би при удобен случай да вземат да се нахвърлят върху нас? Не, ще ги пусна да си вървят.

В този момент вождът пристигна с една лодка. Шварц поръча да направят кафе и да приготвят лулите, а после заедно с Пфотенхауер отиде в каютата, където посрещна главатаря на нухрите.

Той беше много добре сложен, като се изключат тесните гърди, които имат всички племена, живеещи в крайречните низини и заблатени местности, където вилнее треската. Напряко на челото му се виждаха три успоредни белега. Още докато момчетата са малки, родителите им правят тези резки с нож. Белезите минават за красиви. Освен това предните зъби на долната му челюст липсваха. Нухрите имат обичая да избиват тези зъби на децата, защо, трудно е да се каже. Затова начинът, по който изговарят думите, е доста странен и е много мъчно да се наподоби.

По покана на Шварц вождът седна, изпи си кафето и с голямо удоволствие позволи на чернокожия слуга да запали лулата му. След като дръпна два-три пъти от нея, той издаде доволно, дори блажено ръмжене. Досега бе имал възможност да пуши само лош тютюн, стрит заедно с листа от други растения. Благоуханието и приятния вкус на тази лула го накара да изпадне в екстаз.

Шварц поде разговора:

— Ти ми каза, че все още не сме ви победили. Нима смяташ, че е възможно да ни се изплъзнете?

— Не — призна чернокожият с наивна откровеност.

— И какво мислиш да правиш тогава?

— Да се бия до последния човек.

— Какво ще спечелиш от това?

— Ще избием мнозина от вас.

— Без никаква полза!

— А не сме ли принудени да постъпим така? Има ли друг изход?

— Има.

Вождът направи безкрайно смаяна физиономия. За малко да му угасне лулата. Той забеляза тази опасност, побърза да дръпне няколко пъти и попита:

— Ти наистина ли не искаш вече да се биеш с нас?

— Не.

— Но ние няма да ви позволим да ни избиете без съпротива!

— Изобщо не очаквам подобно нещо от вас. Но ти какво смяташ, че ще стане? Победителят или убива победените, или ги превръща в роби. Но аз не желая да чуя нито за едното, нито за другото. Не искам да ви избивам, а и роби не ми трябват. Аз съм християнин.

— Християнин ли?

Вождът се разреви в паметта си, за да си припомни какво ли се разбираше под понятието „християнин“. Най-сетне изглежда в съзнанието му изплува някакъв спомен и той продължи:

— Те не са ли от онези хора, дето имат право да ядат свинско месо?

— Да. Но това не е най-главният белег, който ни различава от последователите на пророка. Нашата религия ни повелява да обичаме вместо да мразим и да правим добро дори на враговете си.

Нухрът проумя, че тази повеля може да бъде много изгодна за него и попита:

— И действително ли се подчинявате на тази религия?

— Да.

— Ти знаеш много добре, че сме твои врагове, нали?

— Разбира се.

— Тогава трябва да ни направиш нещо добро!

— Имам точно такова намерение — отговори Шварц, тайно развеселен от хитрата логика на този човек.

— И в какво ще се изрази това добро?

— Ще зависи изцяло от теб. Кажи ми най-искрено защо ви е наел Абу ал Мот?

— За да ловим роби.

— Къде?

— От селата на ниям-ниямите.

— Какво ви предложи в замяна?

— Храна и пиене, дрехи, каквито носи нашето племе, ни всеки от нас по една пушка и освен това за всеки уловен роб по един Абу ноктах.

— Това е много малко! Значи са ви наели само за лов на роби. Е, защо тогава се бихте срещу нас?

— Защото Абу ал Мот пожела така и защото сме негови другари, негови съюзници и следователно сме длъжни да го защитаваме.

— Но нали разбрахте колко е опасно да си съюзник на един ловец на роби? Вашето приятелство с него ви струва вече мнозина мъртви и ранени.

— Да, мнозина са — отвърна съкрушено вождът. — Твоето мидфа209 беше много гладно. Изяде от нас много повече, отколкото малката му уста е в състояние да погълне.

— Ти преброи ли ги?

— Да. Над трийсет убити и дваж повече ранени. А на мнозина дори е простреляна тяхната компирах210! И какво ще стане по-нататък?

— Я ми кажи най-напред чии са тези кораби?

— На един човек от Диакин.

— Търговец на роби ли е?

— Не.

— А богат ли е?

— И това не е. Корабите са единствената му собственост и след като ги изгориш, той ще стане много беден.

— Кой ти каза, че ще ги изгоря?

— Всеки победител ще постъпи така или пък ще ги задържи за себе си.

— А дали ги е дал под наем само за да се предприеме с тях лов на роби?

— Не. Те трябваше да ни откарат до серибата и после да се върнат, но тъй като ногерите на Абу ал Мот бяха изгорени, той ги нае за по-нататъшното пътуване.

— Тогава този човек ще си получи обратно корабите. Кажи му, че му ги подарявам!

— Ще му ги подариш? Господарю, добротата ти е безгранична! Но как и кога да му го кажа?

— Веднага щом се върнеш в Диакин.

— Та нима ще се върна?

— Да, заедно с хората си. Връщам ви свободата.

При тези думи чернокожият изпусна лулата, скочи на крака и извика.