Читаем Керванът на робите полностью

— Наистина нямам такова намерение. Но ти си победен и трябва да ни дадеш нещо в знак на подчинение и покорство. Има и друг начин да го покажеш — ако се решиш да спечелиш снизхождението ми, като се присъединиш към нас и станеш наш приятел и съюзник. Тогава няма да е нужно да ни даваш нито твоята таджа, нито вашите коси. Напротив, ще получиш от нас някои неща, които могат да са ти полезни, да те радват.

Щом негърът чу тези думи, той пое дълбоко и облекчено дъх и отговори:

— Господарю, ти пак зарадва душата ми. Изживях голям страх. Кажи ми, как мога да стана ваш съюзник!

— Като тръгнеш заедно с нас срещу Абу ал Мот, който така коварно ви изостави на произвола на съдбата.

— Господарю, с радост ще го направя, с голяма радост! — гласеше бързият и енергичен отговор. — Негов дълг беше да ни каже, че иска да бяга. Реши да ни пожертва, за да може той самият да се измъкне и затова заслужава отмъщението ни. Колкото и да е великодушно предложението ти да ни пуснеш да се завърнем у дома си, без да ни вземаш корабите, та дори и нашите оръжия и коси, все пак ще се радваме много повече, ако ни разрешиш да останем при вас и да покажем на този шайин219, че не може безнаказано да ни изоставя в беда. С тази своя постъпка той разруши нашия съюз и сега ще сключа с вас нов съюз, за да му потърся отговорност.

— Хубаво! С нас ще се чувствате по-добре, отколкото с него. Вече видяхте, че сме по-силно от Абу ал Мот, тъй че разумът ви повелява да предпочетете нас за съюзници. В замяна на това ще ви подарим живота, оръжията, красивите коси, накратко казано, всичко което е ваше, а също и на теб твоята борната ал лулу. В добавка ще получите една част от заловената плячка. Стадата и припасите на Абу ал Мот ще ни паднат в ръцете, а също и войниците му, на които ще вземем пушките, за да ги дадем на вас. Тогава ще бъдете по-добре въоръжени от всички племена, живеещи по реките или между тях и ще можете лесно да ги подчините.

— Господарю, та това е далеч, далеч повече, отколкото бихме получили от Абу ал Мот! — ликуващо извика нухрът. — Вместо отмъщение и смърт ти ни даряваш с милосърдие и живот. В наше лице ще намерите такива приятели, на които ще можете да разчитате дори и в най-голямата опасност!

— Ще ти повярвам. Освен това ще имате и друго голямо предимство, което щеше да ви липсва при Абу ал Мот. Не само аз съм табиб, но и този ефенди, моят приятел, е още по-голям и по-прочут табиб и от мен. Ние ще се погрижим за вашите ранени, по-голямата част от които сигурно нямаше да могат да бъдат спасени, ако бяхте останали с Абу ал Мот. Ще ти е необходимо ли съгласието на твоите хора, за да сключиш съюз с нас?

— Ти какво мнение имаш за мен? — гордо отвърна вождът. — Аз съм кралят на моето племе и воините трябва да ми се подчиняват. Само не мисли, че сега няма да го направят с радост. Те очакваха смърт, а вместо гибел ще им донеса щастие. Сигурно ще посрещнат тази новина с възхищение.

— Добре, значи отсега нататък сте наши приятели и съюзници. Нека си стиснем ръцете и после се върни на сандала. Ние ще чуем какво ще кажат твоите хора и след това ще дойдем при вас да превържем ранените.

Негърът подаде ръка на двамата и си тръгна, за да се качи в лодката, която щеше да го откара на сандала.

— Е, съгласен ли сте? Добре ли се справих? — попита Сивият Шварц.

— Да — отговори той. — Вярно, че и без нухрите сме достатъчно силни, за да се разправим с Абу ал Мот и Абд ал Мот, но винаги е изгодно да превърнеш враговете в приятели, а и никак не е изключено да се озовем в такова положение, в което това ново попълнение да ни е от полза. Но защо отначало толкова много изплашихте този клетник, поставяйки условието за косите им?

— Щото имах намерение да се докопам до гуглата му. С голяма радост бих занесъл у дома такава етнографска рядкост. Но тъй като се е вкопчил в нея със зъби и нокти, нека си я задържи. Хайде, елате! Да видим к’ви ли физиономии ще направят неговите хора. Изглежда се радват. Чувате ли как реват и крещят?

Двамата не излязоха от каютата заедно с нухра. Бяха останали в нея. Въпреки затворената врата в момента доловиха такава олелия, сякаш разкрещелите се хора щяха да бъдат набивани на кол.

— Ja sefa, ja bacht, ja fahra — 0, блаженство, о, щастие, о, радост! — само тези три думи викаха нухрите, но вдигаха такава дандания, че на човек му се искаше да си запуши ушите.

А когато двамата учени излязоха на палубата, видяха как чернокожите танцуваха и скачаха на своите два кораба, сякаш бяха пощурели.

— Хубава каша забърках! — засмя се Сивият. — Сега ми се щеше да съм психиатър, та да накарам тези обесници да се вразумят.

Вождът се приближи до края на палубата на сандала и им извика:

— Виждате ли как моите хора ликуват? Обзети са от голяма радост и ще ви служат вярно. Ще пожертват дори живота си за вас. А сега елате тук и се заемете с ранените, които имат силни болки и ви очакват!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза