Читаем Керванът на робите полностью

— Не, но нали преди ефендито ни обясни как трябва да се подхванат нещата и понеже всичко е станало точно така, не е необходимо да ни го разказваш.

— А знаеш ли какво участие взех в цялата работа?

— Знам.

— Е, какво?

— Никакво, само си гледал. Или може би искаш да ни говориш за подвизи, които изобщо не си извършил?

— Мълчи! Ти не беше там и няма как да знаеш какви големи заслуги имам. Ако ти бе на мое място, наистина нищо нямаше да направиш и нищо нямаше да рискуваш, защото не те бива за нищо. Затуй ефендито взе не теб, а мен!

— Защото не му предложих услугите си! И теб нямаше да вземе, ако не го беше молил тъй настоятелно. А това е доказателство, че е убеден в невъзможността да те използва.

— Да не би да искаш да кажеш, че съм човек, дето за нищо не го бива?

— Не, защото от всеки човек може да има някаква полза, дори и от най-глупавия!

— Охо! — процеди гневно дребосъкът през зъби. — С такъв номер ли ми излизаш? Наричаш ме най-глупавия човек, така ли? Е, тогава знай, че съм изучавал всички науки и ги знам наизуст! Ами ти какво си учил? Нищо, хич нищо!

— Я ме остави на мира с твоите науки! Много добре знаем какво мнение трябва да имаме за тях. Аз далеч те превъзхождам, защото съм запознат с имената на всички народи и села, на всички страни и жители по земното кълбо.

— Я не ме будалкай!

— Доказах го!

— Кога бе?

— В серибата Мадунга, където не можа да отговориш на моите въпроси.

— А пък ти още по-малко отговори на моите, о, трикратен и десетократен Баща на смеха и на смехотворността!

— Не се подигравай! Ами какво е твоето име? Баща на единайсетте косъма, шест косъмчета отдясно и пет отляво! А я погледни моята брада, с която ме е ощастливил Аллах! Всеки, който ме види, е респектиран от тази мъжествена украса.

— Я не ставай смешен! Та от колко време я носиш? Едва от няколко седмици! В такъв случай изобщо не можеш да знаеш дали ще видиш някакъв хаир от нея. А що се отнася до името ми, то аз нямам причина да се срамувам от него. Наричат ме Абу ал Буз, Баща на муцуната, понеже ми се падна предната част от лъвската кожа, докато ти трябваше да се задоволиш със задната, о, клети ми Баща на опашката!

— Защото жребият така реши. Ами как гласи истинското ти име, дето го носиш в родината си? Запомнил съм го. Казваш се Ускар Ищван. Онзи, който има толкоз късо име, не може да е прочут човек. А я чуй моето! Аз съм Хаджи Али бен Хаджи Исхак ал Фарези ибн Отайба Абу л’Ошар бен Хаджи Марван Омар ал Гандези Хафид Якуб Абд Аллах ал Санджаки!

— В името на Аллах, престани! — извика дребосъкът. — Туй безкрайно име се изнизва от устата ти също като онзи червей от подутината на негъра абака, дето днес ефендито го навиваше на пръчица!

— Ти ще млъкнеш ли? — скара му се Сивият. — Така си се разкрещял, че сигурно ще те чуят чак при онзи огън. Да не искаш да ни открият и заради теб твоят ефенди да изпадне в опасно положение?

Това помогна. Дребосъкът занемя. Но след някоя и друга минута се приближи до Бащата на смеха и тихо го попита:

— Хаджи Али, ядосваш ли се?

— Да — отговори му той. Ами ти?

— Разбира се, че и аз се ядосвам!

— И кой е виновен за това?

— Аз!

— Не, аз!

— Значи и двамата, така ли?

— Да. Ето защо единият струва точно толкова, колкото и другият. Ще ми простиш ли?

— Да. А ти на мене?

— С удоволствие. Да си стиснем ръцете! Нека не се караме вече!

— Добре. Поне днес няма да се караме. Обещавам ти!

Междувременно Шварц се беше приближил вече доста до бивака. Той беше разположен на такова място на брега, където храсталаците растяха единствено между дърветата, обстоятелство, което не можеше да не зарадва немеца. Само голите дървесни стволи нямаше да му предложат напълно сигурно прикритие. Но понеже тук между тях имаше и храсти, пред Шварц се откриваше възможност с тяхна помощ да се приближи по-лесно.

Ловците на роби седяха между двата огъня, така че големите рояци комари, въдещи се край водата, не ги безпокояха чак толкова много. Над единия огън беше поставен глинен съд, в който се вареше риба, уловена в голямото блато. Доведените от серибата робини правеха брашно от дура и на другия огън печеха обичайните питки.

Всички мъже пушеха лули. От серибата бяха отмъкнали толкова големи количества тютюн, че можеха да пушат от сутрин до вечер. Отвъд огньовете при дърветата бяха натрупани всички товари, не личеше ясно дали са много или малко. Пълзейки на четири крака, Шварц продължи да се приближава все повече и повече, докато най-сетне стигна до два храста, намиращи се най-много на пет крачки от първия огън. Те растяха съвсем близо един до друг. Между тях под клоните имаше място за един човек. Бавно и предпазливо немецът се провря сред шумата им и колкото можеше се сгуши, за да заема по-малко пространство.

Оттам имаше възможност да огледа кръга, образуван от мъжете. Несъмнено присъстваха всички, защото той преброи четиридесет и един души. Още от пръв поглед разбра кой от тях е фелдфебелът. Предводителят на отцепниците седеше съвсем близо до притаилия се немец и тъкмо в момента говореше. Шварц можеше да чува всяка дума.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза