Керванът на робите

— Това се разбира от само себе си, но тази нощ се налага да останем тук. Походът се е увенчал с пълен успех. Омбула не съществува вече. В ръцете на Абд ал Мот се намират хиляда роби, а той иска да залови и други!

— Тъй! Та това е ужасно! Е, ние ще му пообъркаме малко сметките, което може би ще му струва и живота, но я ми разкажете по-ясно за какво разговаряха там край онзи огън. Щом брат ви Зеп, моят най-добър приятел, е пленен, то и аз трябва да чуя със същите подробности и да разбера как го е пленил Абд ал Мот. Пък после ще можем хубавичко да обмислим как да го отървем.

Дума по дума Шварц му разказа чутото и Сивият се разгневи ужасно. Щом Шварц свърши, Пфотенхауер процеди през зъби:

— Тъй значи, тъй! Спипали са моя Зеп и кой знае к’во ще правят с него! Чул сте, че е искал да предупреди негрите. Значи ще имат силното желание да му отмъстят и сигур няма да се отнасят с него като към скъп гост. Но аз ще дойда, ще дойда аз, Нац Птичаря, и тогаз тежко ви и горко, ако от главата му е паднал и един косъм. А сега бързо да вървим при онзи огън, инак като нищо ще вземем да изпортим цялата история!

— Тези опасения едва ли са оправдани, но не е изключено фелдфебелът на бърза ръка да вземе някое решение, което да ни направи задачата по-трудна.

— К’во може да е то?

— Той вече знае, че господарят му, Абу ал Мот, се е върнал. Възможно е Бащата на смъртта да е тръгнал да го преследва и ето защо фелдфебелът навярно ще бъде наведен на мисълта да изпрати срещу него някой съгледвач, за да гарантира сигурността си.

— Е, туй няма да е кой знай к’во нещастие за нас, щото веднага ще спипаме тоз съгледвач. Но на мен не ми се чака и минута повече. Хайде да тръгваме и да ги нападнем!

— Да, време е.

— Как ще стане таз работа?

— Ще се разделим. Разполагаме с осемдесет души, с които ще трябва напълно да ги обградим, за да не може никой да избяга. От тях аз ще взема трийсет и ще ги заведа до мястото, където бях преди малко. Ще залегнем в храсталаците между бивака и блатото. Вие заедно с останалите петдесет души ще заобиколите лагера откъм равнината, като се промъкнете между двата огъня и животните, оставени ей там надясно. Вашите хора трябва да се разположат в полукръг, чийто два края да се срещнат с правата линия, образувана от моите асакери. Щом стане това, вече няма да има никаква пролука и тогава ще се нахвърлим върху онези типове. Няма да ги избиваме. Просто ще ги прегазим. Уплахата им ще ни бъде добър помощник. Ще убием само онзи, който вдигне оръжие да се съпротивлява.

— Подръка ли са им пушките?

— Не. Оставили са ги при товарите. Но в поясите им видях ножове и пистолети. Най-важното е бързо да ги нападнем и незабавно да ги смажем. Що се отнася до мен, с удари ще поваля на земята онези, до които успея да се добера, така че да изгубят съзнание и лесно да бъдат вързани.

— Туй е най-умното, к’вото може да има. Осемдесет срещу четиридесет? Но ако решим да ги щадим и да ги поваляме само с юмруци, някой от тях лесно могат да ни избягат. Ще река на моите хора хич нищо да не казват, изобщо да не говорят. Безмълвно да се нахвърлят върху тях и да удрят с прикладите. Всеки удар — един човек, и то да бъде по главата. Нали?

— Да, и аз смятам това за най-доброто.

— Ами как ще разбера кога сте готови за нападение, или пък как ще разберете вий, че аз съм готов?

— Трябва да си дадем някакъв сигнал.

— Какъв?

— Изберете го вие!

— Гласа на някоя птица. Туй ще е най-подходящо. Ама за да не направи впечатление, трябва да прозвучи съвсем естествено. Дали сте запознат с щъркела абдими?

— Да.

— Как се казва на латински?

— Sphenorhynchus Abdimi.

— Правилно! А на арабски?

— Симбил или симбила.

— А на Судански?

— Шумбриях.

— Много добре! — похвали го Сивия, който дори и в такъв момент не можеше да се откаже от привичката си да изпитва другите. — Когато смутят съня му, този щъркел издава едно особено глухо тракане. Известно ли ви е?

— Да.

— Ама не можете го имитира, нали?

— Мога и то дори много добре. Не е трудно.

— Хубаво. Туй ще е сигналът. Ще го даде онзи, който се приготви пръв. А когато го повтори другият, това ще е мигът за нанасяне на удара. Готови ли сме?

— Да. Само да дам инструкциите.

След като бе обяснено на осемдесетте мъже какво трябва да правят, те се разделиха на два отряда. Предвожданите от Шварц хора получиха по-трудната задача — да се промъкнат между храсталаците и там да заемат позиция, при което трябваше да внимават да не вдигат какъвто и да било шум. Шварц посочи на всеки участник точното му място, а това им отне време. Тук-там един или друг се блъскаше в клоните и те прошумоляваха, но за щастие разговорът край огъня се водеше на толкова висок глас, че тези леки шумове не бяха доловени от враговете.

Самият Шварц зае място в средата на веригата и така се озова точно зад фелдфебела, когото трябваше да повали пръв. Но най-важният човече за него си оставаше Бабар, пратеникът на Абд ал Мот. Единствено от него можеше да научи каквото искаше и трябваше да узнае. Затова той насочи вниманието си главно към него.