Керванът на робите

— Какво? Нима тази карта не е твоя?

— Да, картата е моя.

— И не желаеш да ми дадеш моя Кенадем? Не ти искам цялата карта, моля те само да ми разрешиш да изрежа с ножа си онова парченце, където се намира родното ми място!

Той беше обхванат от силна възбуда. Непрестанно целуваше своя Кенадем, поднасяйки картата към устните си.

— Аха, значи това имаш предвид! — каза Шварц. — Тогава нямаш нужда от нож. Цялата карта е твоя.

— Наистина ли? Възможно ли е? О, господарю, о, ефенди, колко щастлив ме правиш!

Той скочи на крака, целуна ръка на немеца, нещо, което този горд и сдържан млад човек при други обстоятелства не би направил за нищо на света, и държейки все още в ръка разтворената карта, отново се обърна към Бабар:

— А как беше името на емира?

— Барак ал Кази.

— Ба-рак-ал-Ка-зи — повтори Абд ас Сир, като сложи длан на челото си, сякаш се мъчеше да изтръгне оттам някакъв спомен. После изведнъж трепна и извика: — Сетих се, сетих се, знам го! Да, да, тъй беше! Барак ал Кази226, така наричаха баща ми. Когато издаваше заповед да накажат негов поданик или да бият с камшик някой роб, той се изправяше с мрачно изражение на лицето и казваше: „Наричате ме Барак ал Кази, е, добре, тогава ще бъда такъв!“ Ето защо мразех това име, а майка ми пребледняваше, щом го чуеше. И плененият от Абд ал Мот човек е Барак ал Кази, емирът на Кенадем, така ли?

— Да.

— Татко, татко! Трябва да дойда при теб, трябва! Ефенди, нека тръгнем на път! Трябва незабавно да отида да го освободя от ръцете на мъчителите му!

— Опомни се! Овладей се, Абд ас Сир! — помоли го немецът. — Потърпи до разсъмване. Тогава ще тръгнем.

— До разсъмване! Цяла вечност! Но ти си прав, ефенди, сърцето ми иска да поема на път, но разумът ми ме съветва да потърпя. А ти как ме нарече току-що? Абд ас Сир — Слуга или син на тайната! Така се казвах в продължение на петнайсет години, но отсега нататък се отказвам от това име, защото то вече е лъжливо. Тайната е разкрита и аз се казвам Масуф. И тъй, цялото ми име е Масуф бен Барак ал Кази ал Кенадеми! Аз знам името си, знам моето родно място! О, ефенди, не ме спирай! Трябва да се махна оттук, трябва да се разходя в нощта, да извикам на север: „Кенадем!“, а на юг, където се намира баща ми — „Барак ал Кази ал Кенадеми“. Тръгвам, тръгвам, иначе сърцето ми ще се пръсне!

Той бързо изчезна. Шварц понечи да извика подир него, за да го предупреди, но се отказа. Познаваше младежа и знаеше, че щом се успокои, ще се върне.

Пфотенхауер се извърна, за да не видят сълзите в очите му и промърмори:

— Огън момче, момче и половина! Де и аз да имах едно такова! А у нас учените пишат и говорят, че полудивите народи нямали ни сърце, ни душа! Нека дойдат сами тук и видят тез хора със собствените си очи! Вий к’во мислите, прав ли съм?

— Разбира се! — отвърна Шварц, към когото беше отправен въпросът. — Тази сцена трогна и мен. Но сега нямаме никакво време. Трябва да узнаем и някои други неща.

— За вашия брат, моя близък приятел? Да! Побързайте да го попитате!

Шварц отново се обърна към Бабар:

— Ти каза, че Абд ал Мот познавал емира. А дали и Барак ал Кази познава ловеца на роби от преди?

— Да, дори го назова по име.

— А ти запомни ли го?

— Да. Ебрид бен Лафса.

— Къде се намират двамата бели? Дали са останали при онези двеста мъже, които са се разположили на лагер край блатото, или са продължили заедно с Абд ал Мот и другите триста души?

— Ефенди, ти да не си всезнаещ? — учудено го попита човекът. — Бях убеден, че тук съм единственият, от когото може да се узнае, че войниците ни са се разделили на две.

— Както виждаш и чуваш, ако не всичко, поне знам много, така че непременно ще забележа опиташ ли се да не ми кажеш истината. Аз трябва да освободя и на всяка цена ще освободя тези двама пленници. Помогнеш ли ми, на всички ще ви върна свободата.

— Даваш ли ни честната си дума?

— Да.

— Тогава ще ти кажа всичко. Ще те заведа до онова корито, дето е издълбано от поройните дъждове, както и до блатото, между които се намира бивакът.

— Искам да заловя и Абд ал Мот.

— И в това ще ти помогна. Само не забравяй обещанието си!

— Няма. Но днес ще трябва да останете вързани. Утре ще ви махнем въжетата.

Настъпилото в момента мълчание им позволи да чуят отдалеч протяжния вик: „Кенадем!“, а после проехтя и името „Барак ал Кази“. Синът на тайната даваше воля на чувствата си.

— Не биваше да му позволяваме да се отдалечава — каза Сивият. — Ако някой го чуе, може да си изпатим.

— Кой ли ще го чуе? В цялата околност няма други хора освен нас. Да го оставим да си вика! След като даде отдушник на голямата си радост, пак ще се върне.