Керванът на робите

— Не е, но преди време така ме наричаше на шега едно малко момче, което често седеше при мен и с присъствието си облекчаваше моите страдания и болки.

— Къде е било това? Кажи ми, о, кажи ми бързо!

Шварц и Пфотенхауер също се бяха приближили, а надойдоха и други хора, за да чуят какъв е този толкова възбуден разговор.

— Това стана в Кенадем, в страната Дар Рунга.

— Кенадем, о, Кенадем! — ликуващо извика Абд ас Сир.

— Нима го знаеш? — попита шейхът.

— Не, но те моля в името на Аллах да ми отговориш и на другите въпроси, макар да съм много по-млад от теб! Как се озова навремето в Кенадем?

— Бях дал обет да посетя гроба на прочутия марабут230 от Тундзур. Пътят беше дълъг, много дълъг, но аз благополучно достигнах целта си и поднесох молитвите си. После освободен от греховете си тръгнах обратно, ала между езерото Рахат Гарари и Кенадем ние поклонниците бяхме нападнати от разбойнически керван. Неколцина от нас започнаха да се отбраняват. И аз бях сред тях. Бяхме повалени, а аз получих удар от сабя в лицето, който ми отнесе не само носа и бузата, но и половината от брадичката. Аллах взе временно душата ми от тялото, за да ми спести големите болки. Така ме намерил един пътник, който минал по-късно оттам и разбрал, че у мен все още мъждука искрица живот. Той ме отнесъл в Кенадем и там дойдох в съзнание, когато ме превързваха.

— Как се казваше човекът, който те е спасил?

— Той беше Барак ал Кази, емирът на Кенадем.

— А виждал ли си жена му?

— Много, много пъти, защото жените в Кенадем нямат обичая да се забулват пред гостите на своя господар.

— Опиши ми я!

— Защо?

— Опиши ми я, бързо! — настоя младежът кажи-речи със заповеднически глас, без да обърне внимание на неговото „защо?“

— Тя беше блага и милостива като луната, по чиито лъчи на земята се спуска росата, на която дължим плодородието. Всички я обичаха. Емирът беше мрачен и суров човек, но нашите души намериха път една към друга. Той ми бе спасил живота и ние взаимно си пуснахме по малко кръв, за да я изпием в знак на вечно братство. Неговият живот е мой живот, а моята смърт ще означава и за него смърт. Той ме обичаше. Освен мен обичаше и жена си, и детето си, само че къде-къде повече.

— Ти познаваше ли детето му?

— Момчето ли? Да. То беше като дар от Аллах, голяма радост за майка си и надежда за баща си.

— И тази надежда сбъдна ли се?

— Не знам, защото оттогава кракът ми никога повече не е стъпвал в Кенадем.

— Ами емирът, твоят кръвен брат, не те ли е посещавал?

— Не е. Само веднъж преди един месец, когато не съм си бил у дома, идвал някакъв непознат, който се представил за Барак ал Кази, емир на Кенадем, и поискал да говори с мен. Но понеже не ме заварил, той си тръгнал още същия ден. Сигурно става въпрос за някаква грешка, защото неколцина от моите хора твърдят, че в този човек разпознали прочутия ловец на слонове.

— Емирът от Кенадем и ловецът на слонове са едно и също лице.

— Аллах? Нима е възможно!

— Ей сега ще разбереш, че е възможно. Знаеш ли как се е казвал синът на емира?

— Да, и на двата му крака липсваше малкото пръстче. Ето защо му бяха дали името Масуф ат Тмани Сауаби-Илиш — Масуф с осемте пръста на краката.

— Я погледни!

Той събу й му показа първо десния, а после и левия си крак.

— Schu halamr el adschib — какво чудо! И ти имаш само осем пръста! Или да не би да…

Той млъкна, внимателно огледа Сина на тайната и после продължи:

— Твоите черти все още не са се оформили окончателно, за да мога след толкова дълго време да открия в тях прилика с твоя баща или твоята майка, но един вътрешен глас ми нашепва, че ти си синът на моя кръвен брат. Отговори ми, кажи ми дали предчувствието ми ме лъже или не!

— Аз съм, господарю, аз съм момчето, на което разрешаваше да играе с теб и на шега да те нарича Абу ан Нухс. Досега не знаех кой съм. Едва в последно време ми бе дадена възможност да хвърля един поглед в тайната, обгърнала моето родно място. Но след като те познах, вече съм толкова сигурен, че съм синът на онзи емир от Кенадем, сякаш ми го е казал самият пророк.

— Тогава ела да те притисна до сърцето си, сине и наследнико на моя кръвен брат! Един вътрешен глас ми казва, че това си ти, съвсем отделно от напълно убедителните ти думи. Имам чувството като че срещнах самия него. Твоите приятели са и мои приятели, а десницата ми ще ти помага срещу всички твои врагове.

Той хвана ръцете на Сина на тайната и го притегли до гърдите си, за да го целуне. После заедно с него седна на земята и от този миг за двамата околният свят престана да съществува. Което бе съвсем естествено, та те имаха да си кажат и да се питат толкова много неща!