Керванът на робите

Шварц реши да използва това. Насочи дулото на пушката си към главата на лъва, за да стреля в окото му. Но животното затвори очи и гневно изръмжа, сякаш много добре знаеше какви са намеренията на стрелеца.

Измина доста време преди отново да отвори клепачите си и то съвсем леко. Въпреки това между тях можеше да се забележи как горят зеленикави пламъчета, подобни на светлината от светлозелен книжен фенер.

Звездите по небето блестяха тъй силно, че лъвът се виждаше съвсем ясно. Беше се притиснал към земята, главата му лежеше отпусната върху двете му предни лапи, а дългата му опашка беше простряна съвсем права назад. Шварц разбра, че ще трябва да поизчака с изстрела си, докато хищникът отвори по-широко очи и понадигне задницата си, за да се приготви за скок. Но изглежда Бащата на единайсетте косъма не споделяше това мнение, защото му прошепна:

— Сега е удобният миг. Стреляй!

— Не, още ще чакаме! — отговори Шварц.

— Тогава ще стрелям аз, защото после ще бъде късно.

— За Бога недей, понеже…

Той не можа да продължи. Предупреждението му закъсня, тъй като още докато изговаряше думите си, словакът насочи дулото на своя „убиец на слонове“ към главата на лъва. Старата „берданка“ не беше поддържана в добро състояние. Кой знае кога сегашният й собственик бе стрелял с нея за последен път. Ето защо частите на затвора й се движеха доста трудно. Синът на едрата шарка трябваше да вложи цялата сила на показалеца си, за да натисне спусъка, а с това цевта се отмести малко встрани от целта. Изстрелът изтрещя и прикладът на допотопната „гаубица“ с такава сила удари дребосъка по главата, че той изпусна пушката и на своя роден словашки език извика:

— Jakowa bezotschiwortj! Idi do ischerta — какво безсрамие! Върви по дяволите!

Като се държеше с едната ръка за главата, с другата той запокити надалеч „убиеца на слонове“. От удара го заболя толкова много, че мислите му бяха заети само с „безсрамието“ на пушката, но не и с лъва.

При трясъка на изстрела хищникът скочи на крака. Като отвори широко очи, той нададе рев, от който кръвта на човек можеше да се омръзне в жилите, и се приготви за скок. За щастие, Шварц не бе изгубил самообладание. Прицели се в лявото око на лъва, натисна спусъка и същевременно извика на словака:

— Бягай настрана! Бързо, бързо!

Дребосъкът се подчини, мигновено се изхвърли като пружина и се озова до самата скала. Шварц не можа да разбере дали куршумът бе улучил окото на звяра или не, защото в мига след изстрела лъвът, направил вече своя скок, се намираше във въздуха. Немецът хладнокръвно се прицели в областта на сърцето, натисна спусъка и незабавно се хвърли наляво с такава сила, че половината му тяло се вряза в гъстите храсталаци.

Огромната, почти невероятна мощ, с която лъвът скочи, го пренесе от мястото, където бе лежал, точно там, където само преди секунда се намираха двамата стрелци. Ако не се бяха махнали, лапите му сигурно щяха да ги докопат. В момента на онова място бе останал само коленичилият Абу Дихк, Бащата на смеха. Колкото по-дребна беше фигурата на този храбър търговец, толкова по-голяма бе неговата неустрашимост. И през ум не му беше минало да сметне, че последното предупреждение на немеца се отнася и до него и не се бе оттеглил на безопасно място. И той не изпускаше лъва из очи. Видя го как скочи, видя че животното ще се приземи на две крачки пред него, там където бяха лежали стрелците. Светкавично се придвижи напред, отново заби задната част на копието в земята, насочи острието му към тялото на лъва, пусна го в мига, когато то докосна звяра и чевръсто се отърколи наляво, където лежеше Шварц, или по-скоро където бе лежал, защото междувременно европеецът беше скочил на крака и бе извадил ножа от пояса си, за да защитава живота си очи в очи с хищника, в случай че не е улучен смъртоносно.

За щастие предпазливостта му се оказа излишна. Чуха острия звук от чупещо се копие. Лъвът се простря на земята, веднага се изправи на крака… могъщото му тяло видимо потрепери… видяха го да се олюлява… после се обърна наляво, където се намираха Шварц и Абу Дихк, приготви се повторно да скочи, но не успя да помръдне от мястото си. Надавайки кратък, скимтящ рев, който бързо замря, звярът рухна на земята, обърна се на една страна, а после и по гръб, присви потръпващите си лапи към тялото, след това ги изпъна и… остана да лежи неподвижно.

Естествено всичко стана много, много по-бързо, отколкото може да бъде разказано, но в подобни случаи миговете се превръщат в секунди, а секундите в минути и човешката мисъл работи с такава трескава бързина, че е в състояние да вземе десетократно повече решения, отколкото при обикновени обстоятелства.