Читаем Керванът на робите полностью

Тримата храбреци не намериха време да се убедят дали лъвът е мъртъв. Въпреки че цялото им внимание бе насочено към него, те успяха да доловят и друг рев, разнесъл се отдалеч веднага след пукота на пушките. Словакът скочи на крака, Абу Дихк също. Внимателно се ослушаха и дочуха гласа на още един лъв. Но той не се разнасяше на определени интервали, както рева на първия хищник, а звучеше непрекъснато и макар да не бе така могъщ и гръмовит, в него се долавяше глуха, запъхтяна ярост. Това бе злобен, жадуващ за кръв, стон, който от време на време се издигаше в хриплив гърлен звук, също както гибелните пламъци лумват от скритата тлееща жарава. По рева личеше, че звярът се приближава с бързи скокове.

Там, където стояха тримата, огънят бе изгасен, тъй че те се намираха в тъмната сянка на скалата и не можеха да бъдат забелязани от арабите и другите керванджии, които не знаеха как бе завършило нападението на лъва.

— Аллах ил Аллах! — разнесе се гласът на водача. — Асад Бей, Удушвачът на стадата, ги е убил и тримата и сега е легнал край труповете им, за да ги изяде. Бил с заедно с жена си, която е чула изстрелите и се е втурнала насам да му помогне. Ще се нахвърли върху нас и ще ни разкъса. Телата ви са загубени, но спасете душите си, като се помолите заедно с мен и кажете сурата ясин, а после и сурата на правоверните, която е двайсет и третата от Корана!

— Мълчи! — подвикна му Шварц. — Живи сме, а лъвът е мъртъв. С крясъците си ще привлечеш вниманието на неговата султана34 върху себе си и тя ще те изяде.

— Аллах керим — Аллах е милостив! — отговори страхливецът. — Млъквам! Но застреляйте султаната, убийте я и нея, та да отиде заедно с мъжа си в най-ужасното място на пъкъла!

Въпреки че Шварц отговори на водача, той се стараеше да не изгуби нито миг. Извади нови два патрона, за да зареди пак пушката си.

— Наистина идва лъвицата — обади се словакът. — И аз трябва отново да заредя. Къде оставих…

Той затърси мунициите в джобовете си.

— Глупости! — отвърна му немецът. — Лъвицата ще се появи преди да се приготвиш. Вие двамата вървете на безопасно място! Абу Дихк е също беззащитен, защото копието му се счупи. Изчезвайте!

— Но моят куршум тежи цял четвърт фунт, а твоите…

— Бягай, бягай! — прекъсна го Шварц. — Иначе си загубен!

След като зареди пушката си, той отново се отпусна на едно коляно на същото място, където преди малко бе стоял. Не се огледа за другите двама и затова не забеляза, че само Бащата на смеха се оттегли. Ускар Ищван, или в превод Щефан Пудел, остана наблизо. Той навлезе две крачки навътре в храсталака и там зареди пушката си, което, разбира се, не можеше да стане само за броени секунди. Най-сетне бе намерил мунициите си в пояса, където ги беше пъхнал преди малко, приготвяйки се за борба с лъва.

В този миг лъвицата се обади съвсем наблизо. Обзетото от ярост животно не се отклоняваше от следата на лъва, тъй че най-напред се насочи към онази страна, където гореше огънят и едва след това се отправи към другата. Ето защо словакът имаше време да се справи с „гаубицата“ си.

Можеха да доловят всеки скок на лъвицата, но не по шума от стъпките й, а по вибрирането на гласа й. Тя зави край храсталаците и в този миг се появи иззад тях. Заслепена от ярост, сигурно щеше да прелети със скокове покрай Шварц и да продължи нататък, ако той не се беше изправил, за да привлече вниманието й върху себе си. Лъвицата го забеляза, но тъй като не успя веднага да спре, отлетя настрани към скалата и се блъсна в нея, после се сниши и се приготви за скок.

Мигновено Шварц отново се отпусна на коляно и насочи цевта към нея. Край скалата беше тъмно. Дори силуетът на лъвицата се различаваше едва-едва. Вземайки предвид силната й възбуда, немецът можеше със сигурност да предположи, че скокът й нямаше да последва по описания вече при лъва начин, а щеше да е много по-бърз и припрян. Не беше логично да се очаква и че животното бавно ще отвори очи.

Предположението му излезе съвсем вярно: едва лъвицата се присви на земята и очите й започнаха да пламтят като жълтозелени лъскави топчета. Това бе само за секунда, в следващата тя несъмнено щеше да скочи. Шварц се видя принуден да натисне спусъка, без да се прицели с необходимата точност. Дулото му блъвна пламъче, чу се изстрел… в същия миг с яростен рев лъвицата полетя във въздуха право към него. Тогава изтрещя и вторият му изстрел. После той пусна пушката си на земята и се хвърли, само че този път не настрани както преди, а напред, след като бе изчислил всичко съвсем точно. С притиснати към тялото ръце и крака той се претърколи два пъти и се озова на около пет метра от предишното си място. Там мигновено пак скочи на крака, бързо измъкна ножа си и се обърна към звяра.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза