Читаем Керванът на робите полностью

След тези думи Шварц се приближи до него, сложи ръка на рамото му и каза:

— Вие се изпокрихте от лъва, а ние го победихме. Действително ли мислиш, че се боим от вас, хората, които се страхувахте от убития от нас хищник? Ако не приберете ножовете си веднага, само за секунда ще ви избия до крак.

Той измъкна един револвер и всички ножове изчезнаха в същия миг.

— И още нещо ще ти кажа — продължи той, — ти смяташ твоята религия за истинска, а аз — моята. Всеки има право, а дори е и длъжен да мисли така. Затова и не се опитвам да оспорвам мнението ти, а още по-малко пък ще взема да те хуля заради вярата ти. Но същото мога и трябва да изисквам от теб. Наречеш ли ме повторно гяур, ще отговоря на тази обида, като те ударя с бича си през лицето така, че цял живот да носиш белега на своя позор! Можеш да разчиташ на това, винаги държа на думата си!

Няма по-голяма обида от тази да заплашиш бедуин с бой. Водачът на кервана бързо се отдръпна крачка назад. Хората му замърмориха.

— Ефенди! — извика той. — Знаеш ли какво говориш?

— Да, знам, а каквото говоря това и ще направя. Ти ме нарече гяур, а аз те заплаших с бича си. Значи сме квит. Погрижи се да не открием нова сметка и не се осмелявай отново да се докоснеш до тези лъвове, от които не ти се полага абсолютно нищо! Ще ги отнесем отсреща при нашия огън, а вие си останете тук при вашия, както се бяхме разположили и преди страхът ви да ви прогони от него.

Ако и без това немецът впечатляваше слабите и мършави араби с високата си и широкоплещеста фигура, то поведението му в момента им даде да разберат, че той ги превъзхожда не само с физическата си сила. Никой от тях не дръзна да проговори. Оттеглиха се и насядаха край своя огън. Нито дума не можеше да се чуе от тихия им разговор, но погледите, които хвърляха към другия бивак, подсказваха, че подхванатата от тях тема не беше особено дружелюбна.

Въпреки малкото разстояние, осмината джалаби, присъединили се към Шварц, трябваше да напрегнат всичките си сили, за да завлекат двата лъва на отсрещната страна. Там одраха кожите на животните. По време на тази работа, а и после, когато огледаха раните им по-внимателно, се установи кои са били смъртоносни.

Първият куршум на немеца бе пронизал мозъка на лъва през окото. Вторият бе преминал близо до сърцето. Той също е щял да причини смъртта на животното, макар и малко по-късно, докато първият е имал бързо и абсолютно смъртоносно въздействие. Следователно кожата принадлежеше на Шварц.

Но тук се намесваше обстоятелството, че лъвът се беше нанизал на копието така, че острието му се бе забило в гръбнака, а дръжката се беше строшила на няколко сантиметра от тялото. Може би след около половин или един час и тази рана непременно е щяла да причини смъртта на звяра. По право трофеят се полагаше на Шварц, защото куршумите му бяха изпреварили копието, но несъмнено и храбрият Баща на смеха също заслужаваше възнаграждение.

Що се отнася до лъвицата, първият куршум беше преминал между зъбите и през езика и после малко странично над първия вратен прешлен беше излязъл през тилната кост. Тази рана бе смъртоносна, макар и не с мигновено въздействие. Вторият куршум беше пронизал белия дроб и се бе сплескал в един от последните гръдни прешлени. След тези два изстрела, животното едва ли би могло да живее повече от пет минути.

Четвъртфунтовият куршум на Бащата на единайсетте косъма беше минал през мозъка на звяра и беше съкратил петте минути на една. Всъщност и тази кожа принадлежеше на немеца.

Хаджи Али и Щефан Пудел го признаха, но с видимо съжаление. Страшно много им се искаше да получат някаква част от кожите. Ето защо Шварц каза:

— Всяко от животните има три рани, по две от мен и по една от вас. Ако приемем, че от всяка кожа ми се падат по две трети, поделянето им ще бъде извънредно трудно и неудобно. И тъй, ще бъда по-умерен в претенциите си и ще взема само половината. Лъвът ще е за мен, а лъвицата за вас двамата. Тогава всеки от вас ще получи по половин кожа, значи повече, отколкото всъщност може да иска, а ако разрежете надлъжно или напречно кожата на две части и подялбата ще е по-удобна. Доволни ли сте?

— Много — отговори словакът. — Аз ще взема главата, а Хаджи Али опашката.

— Не я искам — заяви Бащата на смеха.

— А защо настояваш за главата?

— Защото аз стрелях в нея.

— Аллах! Да не би аз да съм пронизал с копието си опашката на лъва? Ще срежем кожата по дължина и така всеки от нас ще получи по половин глава и половин опашка.

Но Щефан не искаше да се съгласи. Така те продължиха да спорят, докато най-сетне Шварц попита:

— Какво мислите да правите с парчетата кожа?

— Аз ще се облека с моята половина — заяви Бащата на смеха.

— Същото ще направя и аз с моята — отвърна Сина на едрата шарка.

— Тогава не бива да я делите по дължина, защото в такъв случай двете половини ще бъдат неудобни за носене. Срежете я напречно и нека после жребият реши кой ще получи предната част от лъвицата и кой задната й част.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза