Читаем Керванът на робите полностью

— Не е. И ти самият скоро ще го признаеш.

— Нищо не признавам, а мога само да потвърдя, каквото вече казах.

— Е добре, аз пък ще ти докажа, че съм сигурен в моите сведения. Сега ще бъдеш наказан с бастонада, ще те бият по стъпалата на краката, докато признаеш истината.

— Да не си посмял! Отмъщението ми ще бъде страшно!

— Нищожество, ти се осмеляваш да ме заплашваш? Това е такова нахалство, на което незабавно трябва да се отговори с наказание. Кой от вас има опит в бастонадата?

На въпроса му незабавно се отзоваха над двайсет от струпалите се наоколо мъже. От гората отсякоха един по-дебел клон. Дауари лежеше по гръб. Един от хората седна върху тялото му, после вдигна краката му нагоре и ги вързаха за изправения кол, държан от двама мъже. Един друг отряза от храсталаците няколко пръчки, дебели колкото пръст, и започна да шиба голите му стъпала.

Пленникът стисна здраво зъби. Искаше да превъзмогне болките и да не издаде нито звук, ала напразно. Още при третия или четвъртия удар той силно извика, а после крясъците му се превърнаха в животински рев. Скоро той помоли:

— Спрете! Пуснете ме! Всичко ще си призная. Ще кажа истината!

Шварц направи знак да спрат и отвърна:

— Както виждаш, нямам намерение да се оставя да ме заблуждаваш нито пък да търпя грубостта ти. И тъй, отговаряй откровено на въпросите ми, иначе ще те бият, докато ти смъкнат месото от костите! Не си бил в Омбула при Абд ал Мот, нали?

— Не — простена човекът.

— А пътем си срещнал Абу ал Мот с неговите хомри, така ли е?

— Да.

— Той те е изпратил да дойдеш тук с поръчението, което вече чухме.

— Така е.

— С каква цел? Какви намерения има?

Дауари се поколеба да отговори. Затова Шварц продължи:

— Няма защо да размисляш, а отговаряй бързо, иначе подновяваме бастонадата! Знам за какво става въпрос и без да ми кажеш. Абу ал Мот иска да ни подмами в клопка. Истина ли е или не?

Човекът продължаваше да мълчи, впил искрящите си от гняв очи в немеца. С какво удоволствие и радост би повел на гибел и Шварц, и хората, които го измъчваха! Ала суданецът, който го биеше, го шибна два пъти толкова силно, че Дауари изрева от болки и призна следното:

— Спрете, спрете! Да, така е. Трябваше да бъдете подмамени в клисурата ас Суар и там щяха да ви унищожат.

— Кой? Абу ал Мот има само шепа хора. Дали се кани да отиде при Абд ал Мот и да го заведе заедно с неговите ловци на роби до клисурата?

— Да.

— Но той знае че дори и в този случай ще е твърде слаб, за да се мери с нас. Следователно трябва да си осигури и някаква допълнителна помощ. Ето защо предполагам, че е изпратил някой от своите хомри да доведе и други съюзници. Но понеже не може да разчита на негърските племена, му е наредил да отиде до някоя сериба. Признавай!

Дауари отново се поколеба, но след като видя, че суданецът отново замахва да го удари, извика:

— Чакай, така е! Господарю, ти отгатна истината. Аллах те е надарил с голяма проницателност. Абу ал Мот изпрати двама хомри да отидат в серибата Уламбо, чийто собственик е негов приятел.

— Добре! Съветвам те да бъдеш разумен. Намираш се в моя власт и ще разбереш, че не се шегувам. Ти дойде при нас, за да ни предадеш и заслужаваш смърт. И няма да я избегнеш, ако упорито продължаваш да се държиш враждебно към нас. Но откажеш ли се от всичките си коварни замисли, няма да ти се случи нищо лошо, а по-късно ще те пусна да си вървиш.

— Наистина ли? — бързо попита Дауари.

— Да, аз не лъжа като теб.

— Закълни ми се!

— Аз съм християнин и никога не се кълна. Думата ми струва колкото десет клетви. Да не би Абу ал Мот да е разчитал на нухрите, които пленихме?

— Да. Понеже ти ми обеща свободата, ще призная цялата истина. Абу ал Мот предполага, че си придумал нухрите да минат на твоя страна. Аз трябваше да тръгна с вас и по пътя тайно да говоря с тях и да им обещая всичко каквото си пожелаят, само и само да ти изменят и да се съюзят с нас срещу теб.

— Не е съвсем лошо измислено. Само че в сметките си и ти, и той сте забравили, че си имате работа с европейци, а не с глупави негри. Ние щяхме привидно да ти се доверим, но твърде скоро щяхме да разкрием подлите ти кроежи. Вече ти дадох доказателство за това, а и краката ти го почувстваха. Значи по пътя е трябвало да разговаряш с нухрите, а? Но какво разбираш под „по пътя“? Откъде мисли Абу ал Мот, че ще минем?

— Нареди ми да ви придумам на първо време да оставите корабите и да се отправите към клисурата по суша.

— Този поход щеше да трае два дни и през това време наистина можеше да се направи какво ли не срещу нас. Вече знам достатъчно и няма да настоявам за други сведения. Ще останеш вързан, докато вече няма да си в състояние да ни вредиш и тогава ще те пусна на свобода. Ударите, които получи са съвсем заслужени. Моето по-нататъшно отношение към теб ще се определя единствено от поведението ти. Запомни го!

Отнесоха Дауари настрани, където остана сам и нямаше с кого да разговаря. После двамата немци, Бащата на половината, Уахафи, Хасаб Мурат и другите техни верни другари се събраха на кратко съвещание.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза