Читаем Хамаилът полностью

<p>Карл Май</p><p>Хамаилът<a l:href="#note_1-1" type="note">1</a></p>

Между Бир Асуд и Аин Тайиб кръжеше високо горе във въздуха един от онези соколи сакр, които бедуините обичат да дресират за лов.

За неговите остри очи не бе трудно да различат две колони ездачи, които на разстояние може би час една от друга се стремяха сякаш към една и съща цел.

Движещото се в източната страна на югозапад шествие трябва да бе кафила, търговски керван. Той се състоеше от двайсетина товарни камили и десет хеджахи. Осем ездачи бяха въоръжени по ориенталски и двама по европейски. Освен кремъклийките с тънка ложа първите носеха още копия, чиито широки, остри стоманени наконечници блестяха на светлината на залязващото слънце. Шейх ел Джемали, водачът, беше най-тъмният и имаше почти негроидни, в никой случай будещи доверие черти на лицето. Другите двама човек би могъл да сметне за европейци и ако не бяха такива, то сигурно произхождаха от Гхарб, една от североафриканските крайбрежни страни.

Соколът нададе високо горе във въздуха силен, пронизителен крясък. Когато водачът го долови, по неподвижните му досега страни плъзна доволна усмивка.

— Кабир (водач), чу ли птицата? — подвикна му един от двамата.

— Н’ам, сихди (Да, господарю) — отговори той.

— Ако соколът беше питомен, наблизо щеше да има хора. Аз го считам за див.

— Хехк (Така е) — отвърна водачът късо и по изпъкналите му устни потрепна злорадство.

— Кога ще стигнем мястото за почивка?

— ’ан кхарихб (Скоро).

— И сигурни ли ще бъдем там?

— Слон биламахи. (Като в скута на Аллах.)

Движещото се в западната страна по същата посока шествие сигурно беше кафила ет таинара, летящ керван. Той се състоеше от четиринадесет добре въоръжени мургави мъже, възседнали чудесни ездитни камили. Една от тях бе скъпоценна бишарихи-хеджихи. Ездачът й, види се, беше предводителят. Той беше отметнал назад качулката на белия си хаик. И той като придружителите си беше тедету от племето кра-ан, но неговата къса, вълниста коса показваше, че във вените му тече негърска кръв — обстоятелство, от което никой сред тиббу2 не се срамува.

Той също чу крясъка на сокола.

— Икх, икх! — извика и при тази заповед спря своята хеджихи.

Другите се събраха около него.

— Хамдулиллах! (Слава на Аллах!) — рече той. — Нел Асвад ги води в ръцете ни. Успял е да ги измами. Ако сега се насочим право на изток, ще достигнем тяхната дарб3 и ще можем да я прочетем. Ще повикам сакр.

Пъхна пръст в уста и изсвири пронизително. Въпреки голямото разстояние соколът го чу и след броени мигове се виеше над ездачите.

— Та’ахл! (Ела тук!) — повели ездачът.

Птицата послушно кацна на високия връх на седлото, беше закопчана там с верижка и й бе поставена кожена качулка.

После ездачите извиха под прав ъгъл от досегашното направление и се насочиха бавно на изток. Водачът оглавяваше шествието.

След като бяха яздили приблизително половин час, той спря, посочи към далечината и каза само една дума:

— Хунахк! (Там!)

В посоката, която показа, проблясваха остриета на копия. Четиринадесетимата се изтеглиха предпазливо зад пясъчните дюни, спряха там и едва след време продължиха ездата. Скоро достигнаха следата на другия керван. Предводителят накара животното си да коленичи и слезе да прегледа дирята.

— Трийсет хававихи4 — оповести. — Те са тези, които преследваме. При Бир Фетна Аллах ще ги даде в ръцете ни, а после ще разделим плячката и ще станем по-богати от когато и да било. Нека сега яздим полека подире им, та Ел Асвад да не се налага дълго да ни търси!

Беше ясно. Четиринадесетимата ездачи представляваха гум, разбойнически керван, а Ел Асвад, водачът на търговския керван, беше техен съюзник. Той искаше да предаде онези, които му се бяха доверили, в ръцете на пустинните разбойници. Само с тази цел се бе наел при нищо неподозиращите пътници за кабир. Обстоятелството, че разбойниците говореха арабски, а не своето наречие тедагд, бе признак, че те имаха навика да предприемат зловещите си походи далеч извън границите на своето племе.

Докато следваха дирите, слънцето достигна края на небосклона, но на ездачите и през ум не мина да спрат и изрекат Вечерната молитва. Стъмни се много бързо. Южния кръст изгря и ездата продължи под знака на звездите, докато камилите от само себе си ускориха крачки. Това бе знак, че водата на оазиса е наблизо. Предводителят даде заповед за спиране. Хората му слязоха и се разположиха на пясъка. Така чакаха в продължение на няколко часа, докато съвсем наблизо се чу тихият лай на феннек, малка пустинна лисица. Предводителят отговори и скоро от тъмнината изплува кабирът на втория керван. Онзи го посрещна с думите:

— От една седмица не съм долавял гласа ти, макар да бяхме постоянно в твоя близост. Днес стигнахме при Бир ел Амват5, при който вече мнозина сме карали да пият смъртта. Сега най-сетне ще узнаем кои са господарите на твоя кафила.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза