Хаос

Често имам работа и с други случаи, на американци, които умират в чужбина, а от време на време и с покойници, оказали се полицаи под прикритие или шпиони. Зная как да процедирам, когато си имам работа с Министерството на правосъдието, Пентагона, ЦРУ, Съвета за сигурност на ООН, различни международни полицейски агенции и наказателни съдилища. Честно казано, процесът, описан от Марино, не съответства на реалността.

— В такъв случай аз да се обадя? — Преглеждам записките му в телефона, обръщам специално внимание на телефонния код, който сочи към Вашингтон, и самия номер.

— Защо не? — пита той. Прилича на тенджера под налягане, която всеки момент ще се пръсне.

— Не искам да говоря с никого, тъй като това е твоят телефон, а не моят. — Поглеждам телефона в ръката си. Номерът се изписва в електронния му бележник.

— Престани да разсъждаваш като проклет адвокат. Просто се обади. И включи на високоговорител, за да чуваме и двамата. Да видим какво ще каже следователят.

— Не ми каза името му. Как се представи?

— Джон Дау. Като в „Дау Джонс“. — Марино стиска здраво челюсти.

— А може би Джон Доу?

— Сигурен съм, че го произнесе Дау. — Червенината по лицето му пропълзява към врата му.

Набирам номера и натискам зелената слушалка. Изчаквам връзката. Прозвучава силен и ясен сигнал, който отеква по високоговорителите в джипа.

— Благодаря, че позвънихте в „Хей-Адамс“. Говори Кристал, с какво мога да ви помогна? — отговаря ни женски глас.

— Ало? — казва Марино със смаяно изражение, което се превръща в убийствена гримаса. — „Хей-Адамс“ ли е? Хотелът? — Обръща към мен почервенялото си от гняв лице и пита безмълвно: — Какво е това, по дяволите?

— Това е хотел „Хей-Адамс“ във Вашингтон. С какво мога да ви помогна, господине?

— Бихте ли ми съобщили телефонния си номер, за да съм сигурен, че съм набрал правилно — пита Марино, без да откъсва от пътя искрящите си от гняв очи.

— С хотел „Хей-Адамс“ ли се опитвате да се свържете, господине?

— Ще ви бъда много благодарен, ако ми кажете телефонния си номер. Мисля, че може да съм позвънил на грешното място — отговаря Марино и миг по-късно жената рецитира същия номер, който е записал в мобилния си телефон.

— Благодаря. Грешката е моя. — Марино слага край на разговора. — Проклет кучи син! — възкликва той и стоварва огромния си юмрук върху волана.

Оказва се, че е записал номера на централата на хотела. Именно този номер му е дал онзи, който се е представил като следовател от отдела за борба с тероризма в Интерпол. Това не е неволна грешка или съзнателно подвеждане, а нещо много по-лошо. Това е лично и е насочено не само против Марино. Всъщност може изобщо да не е насочено против него, но за момента нямам намерение да му го казвам. „Хей-Адамс“ не означава нищо за него, съмнявам се, че някога е отсядал в този хотел.

„Хей-Адамс“ е близо до Капитолия, Белия дом и централата на ФБР, както и до академията в Куонтико и Центъра за поведенчески анализ в Северна Вирджиния. „Хей-Адамс“ е първият избор на двама ни с Бентън, когато посещаваме заедно Вашингтон. Бяхме там преди няколко седмици и съчетахме работата с удоволствието. Обиколихме музеите, а Бентън имаше срещи в Куонтико, докато аз обсъждах с генерал Бригс презентацията ни относно космическата совалка в института „Кенеди“.

Опитвам се да си припомня всичко по-необикновено около това пътуване. Но нищо особено не се бе случило. Имах работа, Бентън също. Вършехме работа, срещахме се с различни хора. Последната вечер излязохме да хапнем с Бригс и съпругата му в ресторант „Палм“, чиито стени са покрити с комикси и карикатури.

Настанихме се в сепаре, изпъстрено с популярни герои. Спомням си, че сред тях бяха Никсън, Спайдърмен, Кисинджър, Денис Белята…

12.

Чуваме вой на сирени. Патрулен автомобил на полицията в Кеймбридж изскача от Уинтроп стрийт, взима рязко левия завой и се нарежда зад нас. Превръщаме се в светлинно шоу с пуснати сирени по Кенеди стрийт, докато останалите шофьори намаляват скоростта и се отдръпват от пътя ни.

— Мамка му, мамка му, мамка му! Проклет кучи син! — продължава да беснее Марино като електрическа буря, ако мога да заимствам още един от любимите му изрази.

Поглежда в страничните огледала, докато аз седя на мястото си и се моля да не катастрофираме. Не караме толкова бързо, колкото може би ми се струва, но е доста изнервящо, а и Марино е в отвратително настроение след разговора с хотел „Хей-Адамс“. Рядко бърза толкова, за да пристигне на местопрестъплението. Обикновено не се нуждае от светлини и сирени. Обикновено е прекалено късно, за да предотвратим нещо или да спасим някого, но днес той е припрян, агресивен, заслепен от ярост.

— Мили боже! Какво е това, по дяволите? С кого съм разговарял?

Не е спрял да ругае, откакто затвори телефона. Не мога да кажа нито дума, освен това зная кога е най-добре да замълча. Трябва да изпусне парата, после ще се успокои. Но няма да забрави и да прости. Всеки, който е изиграл лоша шега на Пийт Марино ще трябва да си плати. Може да отнеме години. В някои случаи е отнемало десетилетия.