Хаос

Това няма как да се случи. Марино също не може да отиде на летището, не бих му позволила да го направи. Сещам се за още един гаф. Оставих чантата с подаръците на гардероба в клуба и забравих да я взема. Сега няма да имам какво да поднеса на страдащата от хронично недоволство Дороти. По дяволите! Истината е, че в момента не мога да направя нищо по въпроса. Не мога да обърна внимание на сестра ми, не мога и да направя най-дребния жест за добре дошла. Издъних се и тя ще го приеме именно по този начин.

Ще го приеме крайно негативно, като несправедливост, насочена лично към нея. Изобщо няма да й хрумне, че неприятностите, с които се сблъсква, са нищо в сравнение с тези, с които се е сблъскала мъртвата жена. Няма да й мине през ума, че неприятностите й са нищо в сравнение дори с моите. Отново ще се превърна във вечно заетата и недостъпна по-голяма сестра, а тя ще се престори на уязвима. Точно това ще се случи. Чувам гласа й. Мога да напиша сценария й.

Изпращам съобщение до Луси и Джанет. Няма да успея да отида на летището. Можете ли да вземете Дороти? Или да повикате „Юбер“? Много съжалявам.

Джанет отговаря почти мигновено. Няма проблем. Ще се погрижим за мамчето на Луси. Защо не се отбиеш по-късно? Ще се радваме да те видим.

Винаги изпитвам странно усещане, когато някой нарече Дороти „майката“ на Луси. Струва ми се толкова неуместно, особено като се замисля колко привързана съм към моята племенница, която отгледах като дъщеря. Признавам, че проявявам известно собственическо чувство и изпитвам ревност, но мъничко, съвсем мъничко.

13.

Влизаме в парка „Джон Ф. Кенеди“. Масивните силуети на вековните дървета и високите гъсти храсти се очертават на фона на душната нощ.

Марино намалява скоростта и колата започва да пълзи едва-едва. Изключва лампите и сирената. Успявам да преброя четири патрулни автомобила и един цивилен джип, паркирани броня до броня на тротоара. Тъмно е и ми е трудно да различа каквото и да било навътре в парка. Може би онова на хоризонта са очертанията на планинска верига. А може би са просто дебели дървесни стволове в тъмни, размити нюанси на тъмни, размити цветове.

Ако не знаех какво да очаквам, никога не бих се ориентирала в това, което виждам. Мракът превръща пейките, алеите, кошчетата за боклук, завоя на реката в пейзаж, който може да се намира на почти всяко друго място. Аз обаче разпознавам Бостън на другия бряг. Мигом разпознавам небостъргача „Ханкок“, увенчан с характерната си антена, която наподобява копие, а също и изчистения силует на Пруденшъл Тауър. Не мога да пропусна и ярката реклама на петролната компания „Ситгоу“ на Кенмор Скуеър, край която са прелитали не една и две бейзболни топки по време на мачовете на „Бостън Ред Сокс“ на близкия стадион „Фенуей Парк“.

Не можем да продължим с колата, защото няма пътища, които да минават през парка. Алеите по периферията са широки, но навътре стават много тесни. Достъпът на моторни превозни средства е забранен на територията на парка, сред добре поддържаните морави и горички, които се простират между река Чарлз и Мемориал Драйв. Била съм тук много пъти. Това е едно от любимите ми места за разходка между дома ни и североизточния край на студентското градче в Харвард.

Ако двамата с Бентън се движим с добро темпо, може да изминем пеша този маршрут за около час. Ако минем напряко, разбира се, което невинаги правим. От време на време се отбиваме до някоя вестникарска будка, кафене на открито или пазар или се шляем покрай водата, когато времето е хубаво, особено през пролетта и есента. В неделя, когато е топло и не вали, обичаме да си вземем кафе от „Пийт’с“, да купим цял наръч вестници и да седнем да ги четем на някоя пейка край реката.

Разхождаме се и през зимата, макар понякога да се налага да обуем снегоходки, сядаме един до друг, сгушваме се дори и си разделяме термос с горещ ябълков сайдер, над който се вдига пара. Всички тези мисли преминават през съзнанието ми като емоционален фон, заради който не мога да се съсредоточа, но който не мога и да прогоня. Долавям далечното ехо на носталгия и загуба, спомням си колко рядко двамата с Бентън имаме време за подобна почивка, когато не правим абсолютно нищо, каквото и да означава това.

Високо ценим разговорите и дейностите, които не са обременени от нарушени закони и човешки трагедии. Приемаме като нещо специално обстоятелството, че никой не е извършил насилие или загинал по време на тези часове или уикенди, когато на двама ни с Бентън ни остава време един за друг. Затова редовните ни вечери в Харвард Клуб са толкова важни, толкова ценни. Затова имаме любими тайни места като хотели, океана, реката, живописни кътчета и това се отразява благоприятно и на доброто ни здраве, и на добрите ни отношения.