Хаос

— Значи ще го оставим както си е. — Той натиска бутона върху дистанционното на колата и мигачите й светват.

— Какво толкова те притеснява?

— Предпочитам да преместим тялото. Това би решило голяма част от проблемите ни, Док.

— И заедно с това би ни създало още по-големи. Не искам да чакам по-дълго от необходимото, но нямаме избор, ако искаме да виждаме какво правим.

— Жалко, че това се случи точно когато идва Дороти — казва той. Пристигането на сестра ми е последното нещо, за което искам да говоря в момента.

— Освен това не разполагам с нищо, нито със защитно облекло, нито с… нищо. — Продължавам разговора от мястото, на което бе прекъснат от напълно неуместната му забележка за Дороти. — Дойдох направо от вечеря. Не разполагах нито с колата си, нито с каквото и да било. При други обстоятелства не бих дошла направо на местопрестъплението.

Заобикаляме колата отзад. Не искам да натяквам на Марино, че се радва на специален статут и специално отношение. Ако бе следвал обичайната процедура, от която останалите детективи рядко се отклоняват, щеше да се свърже с екипа от следователи на Центъра по съдебна медицина, който бе оглавявал преди време.

Щеше да обсъди случая с онзи, който отговори на повикването. Щеше да отговори на няколко рутинни въпроса, след което колегата щеше да напише доклад и да го качи в системата. Информацията щеше да постъпи при дежурния съдебномедицински експерт. Най-вероятно лекарят нямаше да пристигне на местопрестъплението, преди тук да се появят подвижната лаборатория и всички необходими сътрудници и консумативи.

Дори да пристигнех тук, нямаше да е в този момент, а поне час по-късно. Вероятно първо щях да довърша вечерята си с Бентън. Ако ли пък бях пийнала повечко вино, изобщо нямаше да пристигна. Тази вечер не би трябвало да работя. Би трябвало да вечерям със съпруга си и да посрещна сестра си на летището. Марино обаче заобиколи всички стандартни протоколи, както винаги прави.

Няма да му кажа, че нямам нищо против. Защото винаги, когато се обади, зная, че случаят е сериозен. Двамата с него следваме рутина, която ни е позната и комфортна като стар дилижанс, който се движи по добре отъпкани коловози. Наблюдавам го как отваря капака на багажника. Лампичката, разбира се, не светва. Все едно гледам входа на пещера.

— Имам ръкавици, имам гащеризони — казва той без особен ентусиазъм, защото знае, че не мога да облека нищо, което му е по мярка. — И всичко най-необходимо без термометър. Трябва да сложа един, за да имаш на разположение винаги, когато ти потрябва. Все забравям да го направя.

— Налага се да изчакаме — повтаря аз. Не се съмнявам, че Марино не е единственият, който проявява подобно нетърпение.

Всички искат час по скоро да съберат каквито веществени доказателства успеят да открият. Всеки полицай — и най-вече Марино — ще иска да разбере какво се е случило с жертвата. Не мога да кажа нищо, докато не я прегледам, а не мога да направя това, докато не преценя, че местопрестъплението ще остане стерилно. В момента не мога да гарантирам това.

Включването на прожекторите би означавало да работим в нещо като оранжерия. А всички наоколо ще разполагат с места на първия ред. Споделям тези съображения с Марино, който се съгласява неохотно.

— Да започнем със снимките. И със скицата на местопрестъплението — казвам аз, докато продължаваме да обсъждаме това, което ми се струва най-логично. — Камионът трябва да пристигне всеки момент.

— Но ще минат двайсет или трийсет минути, докато подготвят всичко. — Марино е пъхнал глава в багажника на джипа си и използва фенерчето на мобилния си телефон, за да освети грижливо подредените дрехи и оборудване за обработване на местопрестъплението. — А междувременно ще ни бъде трудно да видим каквото и да било. — Гласът му заглъхва, тъй като продължава да се рови още по-навътре. — А и проклетото ми нощно зрение не е като едно време. Навършиш ли четиридесет, всичко започва да се скапва.

Взирам се през мекия и гладък като кадифе мрак, а реката тече бавно-бавно като разтопено черно стъкло. Марино отдавна прехвърли четиридесетте и когато започне да говори така, предпочитам да замълча. Но не го обвинявам. Аз също щях да си ближа раните, ако бях изиграна по същия начин като него.

— Старостта е гадно нещо — продължава да се оплаква той. Познавам кога се чувства пренебрегнат и кога е обладан от някаква фикс идея. — Мразя я! Мразя я, мамка му! — добавя той. Несъмнено продължава да мисли за онзи телефонен измамник, представил се за следовател от Интерпол.

— Не си стар, Марино. — Наслушах се достатъчно, а ни очаква много работа. — Намираш се в отлична форма и не си вчерашен. Ти си опитен следовател. Аз също. И двамата знаем много добре какво да правим тук. Обработвали сме далеч по-трудни местопрестъпления. Забрави за момента за онова телефонно обаждане. Изхвърли го от главата си. Обещавам, че ще стигнем до дъното на тази история. Сега трябва да насочим усилията си в съвсем друга посока.