Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Добре, че те намерих! — рече човекът, като пристъпи напред. — Дирим те отдавна, защото имаме нужда от теб. Щяхме да те причислим към мъртвите, ако Гандалф, вълшебникът, не беше казал, че е чул гласа ти за последен път тук, на това място. Ето защо ме пратиха отново да огледам наоколо. Тежко ли си ранен?

— Както изглежда, здравата са ме хлопнали по главата рече Билбо, — но добре, че си имам шлем, та черепът ми е останал невредим. Въпреки това обаче се чувствам зле, а краката ми са като сламени.

— Аз ще те отнеса до лагера в долината — рече човекът и го вдигна внимателно.

Той се движеше бързо и уверено, тъй че скоро Билбо бе положен пред една шатра в Дейл; до нея стоеше Гандалф с превързана ръка. Дори и вълшебникът не се беше отървал без рана; впрочем малцина бяха останали невредими.

Когато видя Билбо, Гандалф страшно се зарадва.

— Бегинс! — възкликна той. — Просто не ми се вярва! Все пак жив! Не можеш да си представиш колко се радвам! Вече започвах да се питам дали този път късметът не те е изоставил! Битката беше жестока и едва не завърши злощастно. Останалото ще ти разправя по-късно. А сега ела, че те очакват — додаде вълшебникът с печален глас и въведе хобита в шатрата. — Ето, Торине — рече Гандалф, когато влязоха, — доведох го.

Торин Дъбощит лежеше в шатрата, целият в рани, а разкъсаната му ризница и нащърбената брадва бяха захвърлени на пода. Той отвори очи, когато Билбо се приближи до него.

— Прощавай, добри ми разбойнико! — с мъка изрече той. — Сега отивам при дедите си, в един свят, където златото и среброто нямат никаква стойност, затова искам да се разделя с теб приятелски и да си взема обратно горчивите думи, които ти казах при Портата.

Билбо се отпусна пред него на коляно, обзет от скръб.

— Прощавай, Кралю под Планината! — рече той. — Уви, жесток е краят на приключението и цяла планина от злато не може да го изкупи. Но все пак аз се радвам, че споделих с теб всички опасности. Това е повече, отколкото един хобит от Бегинсовия род заслужава.

— Не говори тъй! — прекъсна го Торин. — Ти притежаваш качества, каквито сам не подозираш. Предостатъчно смелост и предостатъчно мъдрост! Ако всички ценяха повече забавленията, песните и хубавото хапване, отколкото съкровищата от злато, светът щеше да бъде по-весел. Но тъжен или весел, аз трябва да го напусна сега. Прощавай.

Билбо се отдалечи, загърна се в едно одеяло и — ако искате, вярвайте, ако искате, не — плака, докато му се зачервиха очите и гласът му пресипна. Мъничкият хобит имаше милостива душица. И наистина дълго време сърцето не му даваше да се пошегува, както обичаше да прави.

— И все пак добре, че се събудих навреме — казваше си той. — Жал ми е, че Торин не е вече между живите, но се радвам, че можахме да се разделим помирени. Какъв глупак си ти, Билбо Бегинс, каква каша забърка с този елмаз! Въпреки всичките ти усилия да откупиш с него мира и спокойствието, жестоката битка пак се разрази; за това, разбира се, ти нямаш никаква вина.

Всичко, което се беше случило след нараняването на Билбо, той научи по-късно, но вместо радост, то му донесе още повече скръб. Хобитът се чувстваше вече безкрайно изморен от приключението. Копнееше с цялата си душа и сърце да се завърне в дома си. Това обаче не можеше да стане веднага, ето защо междувременно аз ще ви разкажа някои от последните събития.

Орлите отдавна бяха забелязали раздвижването сред гоблините. От зорките им очи не можеше да убегне нищо от онова, което се вършеше в планините. Затова и те взеха да събират своята огромна армия под водачеството на Великия орел от Мъгливите планини. Накрая, надушили отдалеч битката, те полетяха бързо подир бурята и пристигнаха точно навреме. Прогониха гоблините от планинските склонове, като ги избутваха в урвите или сред враговете им. Не след дълго на Самотната планина не остана нито един гоблин; тогава елфите и хората от двете разклонения най-после можаха да слязат и да помогнат на биещите се долу. Но дори с помощта на орлите силите им пак не достигаха. И ето че в последния час се появи самият Беорн — никой не разбра как и откъде. Той дойде сам в образа на мечка и от гняв сякаш бе нараснал до гигантски размери.