Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Запейте днес задружно, запейте днес във хор!
Повя ветрец сред клони, полюшва папратта,
звездите и луната сред ведрия простор
разцъфват под самите прозорци на нощта.

Танцувайте задружно, танцувайте във такт,

че мека е тревата, щом с радост се играй!
Реката се сребрее и утро иде пак,
то носи нови срещи през веселия май.

Сега попейте тихо, да дремне уморен,

а щом заспи блажено, да си вървим оттук!
И нека тъй почива до утрешния ден!
Отвън му пеят нежно върба, леска и бук!

Да не въздиша борът до ясната зора!

Луната да се скрие, та да настане мрак!
Да млъкнат дъб и ясен сред старата гора!
Смирете се, потоци, а утре пейте пак!

— Е, весел народе! — рече Билбо, като погледна навън. — Кое време е сега според луната? Приспивната ви песен може да събуди и пиян гоблин! И все пак ви благодаря.

— А пък твоето хъркане може да събуди и каменен дракон, но и ние все пак ти благодарим — отвърнаха елфите през смях. — Утрото наближава, а ти заспа още с настъпването на нощта. Навярно утре ще си се излекувал от умората.

— Сънят в къщата на Елронд наистина лекува — рече хобитът, — но аз искам да се полекувам по-дълго. А сега, още веднъж лека нощ, любезни приятели!

Сетне Билбо си легна отново в леглото и спа до късна утрин. Той наистина много скоро се отмори в тази къща й не закъсня да се включи във веселите игри и танци на елфите от долината. Но и това място не можеше да го задържи вече дълго, след като мисълта му непрекъснато се насочваше към собствения му дом. Ето защо подир седмица той се прости с Елронд, като му даде такива дребни подаръци, каквито домакинът бе склонен да приеме, и двамата с Гандалф потеглиха отново.

Още докато напускаха долината, небето пред тях притъмня и западният вятър подгони дъжда насреща им.

— Няма що, весел е месец май! — забеляза Билбо, докато дъждът го шибаше по лицето. — Но ние вече обърнахме гръб на приключенията и се прибираме у дома. Предполагам, че това е последното ни неприятно преживяване.

— Дълъг път ни чака все още — рече Гандалф.

— Да, дълъг, но последен — отвърна му Билбо.

Стигнаха до реката, която прекосяваше границата на Пущинака тъкмо при брода под скалистия бряг, за който може би си спомняте. Водите бяха придошли както от топенето на снеговете поради приближаващото лято, така и от дъжда, който непрестанно валеше през целия ден. Пътниците трудно прегазиха брода и веднага продължиха напред, макар вече да падаше нощ. Защото бързаха да приключат последния преход от пътуването…

И сега беше същото, както и преди, само че компанията беше по-малка и по-мълчалива; освен това нямаше и тролове. На всяка педя от пътя Билбо си припомняше какво се бе случило и какво си бяха казвали преди една година — една година, която му се бе сторила дълга колкото десет. Той не пропусна да забележи, разбира се, и мястото, където понито беше цопнало в реката и където се бяха отклонили, за да преживеят премеждието с Том, Бърт и Бил.

Недалеч от пътя те откриха непокътнати жълтиците на троловете, които на отиване бяха заровили в земята.

— Аз си имам достатъчно злато и сребро, за да ми стигне за цял живот — рече Билбо, когато изкопаха скритото богатство. — Ти трябва да вземеш тези жълтици, Гандалф. Мисля, че по-добре от мен можеш да ги оползотвориш.

— Да, наистина мога да ги оползотворя! — отвърна вълшебникът, — но въпреки това ще делим по равно. Може да откриеш, че имаш повече разходи, отколкото си очаквал.

И тъй, те сложиха жълтиците в торби и ги завързаха за понитата, които не останаха особено доволни. След това напредваха вече по-бавно, тъй като повечето време вървяха пеш. Всичко наоколо им обаче се беше раззеленило, а тревата беше гъста и мека, тъй че хобитът пристъпваше с доволство по нея. По едно време той си изтри лицето е червена копринена носна кърпичка (не, не мислете, че някоя от неговите кърпички беше оцеляла; тази му даде назаем Елронд), тъй като юни бе довел лятото и времето беше сухо и горещо.

Всички неща обаче стигат до своя край; този разказ също. Най-сетне един ден те съзряха страната, в която Билбо се беше родил и израснал и в която познаваше всичко така добре, както пръстите на ръцете си. Като се изкачи на едно възвишение, той успя да различи Хълма в далечината, спря внезапно и издекламира: