Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

На Билбо му се искаше да каже: „Да, има. Една топла баня и повторна закусчица на моравата“ — но реши, че е по-добре да не казва нищо и да поотслаби малко прегръдката си.

След известно време — макар и от такава височина — орлите навярно съзряха целта, към която се бяха отправили, защото започнаха да описват широки кръгове и да се спускат надолу. Спускането продължи дълго и Билбо най-сетне реши да отвори очи. Земята беше вече съвсем близо, виждаха се дървета, които приличаха на дъбове и брястове, просторни зелени равнини и един поток, който течеше по средата им. Огромна скала, почти като каменен хълм, изникваше най-неочаквано изпод земята тъкмо на пътя на реката и я разклоняваше. Тя изглеждаше като последна останка от далечните планини, запокитена сякаш километри навътре в равнината от някой великан на великаните.

Изглед от орловите гнезда към Портата на гоблините и Мъгливите планини

Един по един орлите се стрелнаха бързо към тази скала и оставиха пътниците си на нея.

— На добър път! — извикаха те. — И накъдето и да пътувате, нека накрая благополучно се завърнете в гнездата си! — Това беше учтивото пожелание, прието да се изказва между орлите.

— И нека вятърът под вашите крила ви отнесе там, където плуват слънцето и луната! — отвърна Гандалф, който знаеше как точно подобава да се отговори.

И тъй, те се разделиха. След време Царя на орлите стана Цар на всички птици и взе да носи златна корона на главата, а неговите петнайсет главнокомандващи — златни огърлици на шиите си (направени от златото, което джуджетата им подариха), но Билбо никога вече не ги видя — освен далеч горе във висините по време на битката на Петте армии. Но тъй като тази битка се разиграва в края на нашия разказ, засега няма да казваме нищо повече за нея.

На върха на този скален хълм имаше една гладка площадка, от която тръгваше добре отъпкана стъпаловидна пътека. Тя водеше надолу към реката, а през реката имаше брод от големи плоски камъни, по които се стигаше до тревистия бряг. На края на пътеката, близо до брода от плоски камъни, имаше малка пещера (съвсем уютна, с под от речни камъчета). И тъкмо в нея се събраха пътешествениците, за да обсъдят какво предстои да се прави.

— Моето желание беше да преведа всички ви здрави и читави (ако е възможно) през планините — рече вълшебникът. — И ето че сега благодарение на доброто ръководство и на благосклонната съдба това е сторено. Всъщност ние се намираме далеч по на изток от мястото, до което възнамерявах да ви съпровождам. В края на краищата това приключение си е ваше, а не мое. Ще ви навестя отново, преди то да е завършило, а междувременно има друга неотложна работа, която трябва да свърша.

Джуджетата ахнаха и добиха печален вид, а Билбо се разплака. Те вече бяха започнали да си мислят, че Гандалф ще ги съпровожда до края и винаги ще бъде с тях, за да им помага в трудни мигове.

— Аз няма да изчезна веднага — успокои ги Гандалф. — Ще остана с вас още ден-два. Може би ще успея да ви помогна да излезете от сегашното си затруднение, но и аз самият се нуждая от малко помощ. Останахме без храна, без необходимите ни вещи и без понита за яздене, а вие и не знаете къде се намирате. Това поне мога да ви кажа. Вие сте все още на няколко километра на север от пътеката, по която трябваше да вървим, ако не бяхме напуснали така набързо планинския проход. Из тия места има малко обитатели — освен ако не са придошли, откакто минавах за последен път насам преди няколко години. Но аз познавам Едного, който живее наблизо. Той именно направи стъпалата на голямата скала — Равноскал, както, струва ми се, я нарича. Той не идва често тук, особено през деня, тъй че няма смисъл да го чакаме, пък и е опасно да се застояваме. Затова най-разумно ще е да отидем да го намерим. И ако срещата ни с него мине добре, мисля, че ще ви напусна и ще ви пожелая като орлите: „Добър път, накъдето и да отивате!“

Джуджетата взеха да го молят да не ги напуска. Обещаваха му злато, сребро и скъпоценни камъни от съкровището, което драконът пазеше, но той не склони.

— Не настоявайте, не настоявайте! А що се отнася до драконовото злато, мисля, че съм заслужил вече част от него, ако изобщо си го възвърнете.

Накрая те спряха да го молят. Съблякоха, си дрехите и се изкъпаха в реката, която при брода течеше плитка и бистра върху каменистото си дъно. Когато се изсушиха на жаркото слънце, те се почувстваха ободрени, макар все още да изпитваха леко огорчение, а също и лек глад.

Скоро след това прекосиха реката (Билбо пренесоха на гръб) и тръгнаха през високата зелена трева покрай редици от кичести дъбове и високи брястове.

— А защо, я наричат Равноскал? — попита Билбо, докато вървеше редом с вълшебника.

— Това наименование Той сам си го е измислил. Така нарича всички подобни неща — равноскали. А тази скала тук е Равноскалът, защото се намира близо до дома му и той добре я познава.

— Кой я нарича? Кой я познава?