Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Вълшебникът и Билбо побутнаха портата, която се отвори със скърцане, и тръгнаха по широката пътека към къщата. Няколко коня с лъскава и загладена козина изприпкаха през тревата и се взряха в новодошлите с умните си очи; после хукнаха в галоп към постройките.

— Отидоха да му кажат, че пристигат непознати — рече Гандалф.

Скоро вълшебникът и спътникът му стигнаха до един вътрешен двор, затворен между къщата и двете й продълговати крила. В средата на двора лежеше огромен отсечен дъб, а окастрените му клони бяха разхвърляни наоколо. Близо до дъба беше застанал едър човек с гъста черна брада и коса, с големи ръце и крака с яки мускули, облечен в широка вълнена дреха без ръкави, дълга до коленете. Облягаше се на голяма брадва, а конете бяха застанали до него, с опрени на раменете му муцуни.

— Аха! Ето ги! — обърна се мъжът към конете. — Не изглеждат опасни. Можете да си вървите! — Сетне се засмя гръмко, остави брадвата на земята и тръгна напред.

— Кои сте вие и какво желаете? — попита той с рязък тон, като се изправи пред посетителите.

Беше много по-висок от Гандалф, а що се отнася до Билбо, той спокойно можеше да мине между краката му, без да докосне с глава ресните на кафявата му дреха.

— Аз съм Гандалф — рече вълшебникът.

— Никога не съм чувал за него — измърмори чернобрадият. А това малко човече какво е? — попита той, като се наведе и изгледа намръщено Билбо изпод черните си рунтави вежди.

— Това е господин Бегинс, хобит от известен род, уважаван и почитан — поясни Гандалф.

Билбо се поклони. Съжаляваше, че няма шапка, която да свали, и силно се смущаваше заради липсващите копчета.

— Аз самият съм вълшебник — продължи Гандалф и съм чувал за теб, макар ти да не си чувал за мене. Може би познаваш обаче моя братовчед Радагаст, който живее до южния край на Мраколес?

— Да, той се ползва с добро име сред вълшебниците, струва ми се. Срещал съм го понякога — отвърна Беорн.

— Сега вече знам кой си или поне кой твърдиш, че си. Но кажи какво желаеш?

— Да си призная, ние си загубихме вещите и почти загубихме пътя, затова сега имаме крайна нужда от помощ или поне от съвет. На всичко отгоре преживяхме и големи неприятности с гоблините от планините.

— С гоблините ли? — рече едрият човек с по-мек тон. И сте преживели големи неприятности, така ли? А какво търсехте при тях?

— Не сме търсили нищо при тях. Те ни издебнаха една нощ в прохода, през който трябваше да минем. Ние бяхме тръгнали насам от земите на запад, но това е дълга история.

— Тогава по-добре влезте вътре и ми разкажете нещо от нея, ако това няма да отнеме цял ден — рече човекът и ги поведе през двора към тъмната врата на къщата.

Те го последваха и попаднаха в просторно помещение с огнище в средата. Макар да беше лято, в огнището гореше огън, а димът се виеше нагоре към опушените греди и излизаше навън през един отвор на покрива. Посетителите прекосиха това мрачно помещение, осветявано единствено от огъня и от отвора на тавана, минаха през една малка врата и се озоваха на нещо като веранда, скована от дървени талпи и подпряна на дървени диреци. Верандата гледаше на юг и залязващото слънце все още я огряваше косо с топлите си и ярки лъчи, които покриваха с позлата и пълната с цветя градина, стигаща до самите стъпала.

Домът на Беорн

Те седнаха на дървени пейки и Гандалф започна своя разказ, а Билбо, люлеейки крака, взе да разглежда цветята и да се чуди какви ли имена носят, тъй като никога не беше виждал поне половината от тях.

— Вървях през планините, е един приятел… или двама… поде вълшебникът.

— Или двама? Пък аз виждам само един, и то съвсем мъничък прекъсна го Беорн.

— Е, да си призная истината, не исках да идваме всички заедно и да те безпокоим, преди да разбера дали нямаш някаква работа. Ако си съгласен, мога да подсвирна.

— Хайде, подсвирни!

Гандалф изсвири остро и продължително и веднага иззад къщата на градинската пътека се появиха Торин и Дори и ниско се поклониха.

— Както виждам, искал си да кажеш „един или трима“ забеляза Беорн. — Но тези не са хобити, а джуджета!

— Торин Дъбощит, на твоите услуги! Дори, на твоите услуги! — представиха се едно подир друго двете джуджета и отново се поклониха.

— Вашите услуги не са ми необходими, благодаря ви — рече Беорн. — По-скоро вие се нуждаете от моите. Аз много-много не обичам джуджетата, но ако е вярно, че ти си Торин (син на Траин и внук на Трор, струва ми се) и че другарят ти е порядъчен, ако е вярно, че сте неприятели на гоблините и не сте дошли да злосторничите из моите земи… Всъщност за какво сте дошли?

— Те отиват да посетят земята на дедите си на изток, отвъд Мраколес — намеси се Гандалф — и по една случайност попаднахме в твоите владения. Тъкмо преминавахме през Високия проход, който трябваше да ни изведе до пътя на юг от твоите земи, когато ни нападнаха гоблините — както се канех да ти разкажа…

— Добре де, хайде, разказвай! — рече Беорн, който поначало не беше много вежлив.