Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Заминете по бързите, мрачни води
към ония места, где били сте преди!
Напуснете подземните зали дълбоки
и на севера див планините високи,
дето горският тъмен, зловещ гъсталак
се разстила безкрайно сред сенки и мрак!
По вода напуснете днес горския мир
през тръстики, що тихичко шушнат безспир
под гальовен ветрец, налетял изведнъж
на блатата над гъстия, пухкав камъш,
и през булото бяло на нощна мъгла,
откъм Дългото езеро бавно дошла!
Нека води ви звездният тих хоровод
във високия, тъмен, студен небосвод;
сетне бързо завийте със новия ден
покрай пясъчен бряг и през бързей студен
все на юг се стремете, вървете на юг —
към сияйното слънце далече оттук!
Завърнете се в сочни зелени ливади,
где излизат на паша юниците млади!
Там по хълмове топли лозята растат,
сбират сладост, и сила, и свеж аромат
под сияйното слънце далече оттук!
Все на юг се стремете, вървете на юг!
Заминете по бързите, мрачни води
към ония места, где били сте преди!

Вече и последното буре се търкаляше към отвора. Като не знаеше какво друго да стори, в отчаянието си клетият малък Билбо се хвана за него и полетя през ръба надолу. След миг цопна в студената тъмна вода и бурето го притисна отгоре.

Той изплува кашляйки и се вкопчи в него като мокра мишка, но въпреки всичките си усилия не успя да се изкатери отгоре. При всеки опит бурето се преобръщаше и отново го пращаше във водата. То беше наистина празно и се носеше по реката, леко като коркова тапа. Макар ушите на Билбо да бяха пълни с вода, той все още чуваше елфите да пеят горе в избата. Сетне капакът се затвори с трясък върху отвора и гласовете заглъхнаха. Сега хобитът плуваше в леденостудената вода на мрачния тунел сам-самичък — не можеше да се каже, че е с приятели, след като те бяха затворени здраво в буретата.

Скоро в тъмнината пред него се появи някакво сиво петно. Билбо чу как вратата на шлюза се вдига със скърцане и изведнъж се озова сред огромната маса бурета и бъчонки, които стремглаво се люшкаха и блъскаха едно в друго, сякаш бързаха да минат под свода и да заплават свободно в открития поток. Горкият хобит едва успяваше да се опази да не го смажат на пихтия. Най-после блъсканицата около него понамаля и буретата едно по едно взеха да се изнизват под каменния свод. Сега Билбо разбра какъв голям късмет се оказа всъщност неуспехът му да възседне бурето, защото между него и внезапно снишаващия се при вратата на шлюза таван пространството беше толкова малко, че дори и един хобит нямаше да може да се провре оттам.

Сега вече всички бурета плаваха спокойно под надвисналите клони на дърветата, които растяха по двата бряга. Билбо се питаше как ли се чувстват джуджетата и дали вътре не е навлязла вода да ги измокри. Някои от буретата, които се полюшваха край него в мрака, бяха потопени доста надълбоко и той се досети, че тъкмо в тях има скрити джуджета.

„Дано да съм затворил добре похлупаците!“ — помисли си Билбо.

Скоро обаче той така се разтревожи за себе си, че забрави джуджетата. Успяваше да задържа главата си над водата, но така трепереше от студ, че се питаше дали все пак няма да умре, преди късметът му отново да се върне, дали ще може още дълго да се държи за бурето и дали не е по-добре да го пусне и да се опита с плуване да стигне до брега.

Скоро обаче отново му провървя; въртеливото течение отнесе няколко бурета близо до брега, където те заседнаха върху някакви подводни коренища. Тогава Билбо използва удобния случай да се покатери върху своето буре, докато едно друго го задържаше неподвижно. Пролази нагоре като удавен плъх и се просна по очи, за да пази по-лесно равновесие. Вятърът също бе доста хладен, но не чак като водата и Билбо се молеше да не падне отново в нея, когато буретата продължат пътя си.

Скоро те се освободиха и кривнаха надолу по течението. Билбо откри, че сега му е още по-трудно да се задържа за бурето, отколкото преди. За щастие той беше много лекичък, а бурето — възголямо и с множество пролуки, през които вече бе проникнало известно количество вода. Така или иначе, хобитът имаше мъчителното усещане, че язди — без юзда и стреме — върху тумбесто пони, което все гледа да се отъркаля по тревата.