Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Крайно изнемощял от напрежението, господин Бегинс най-сетне стигна до едно място, където дърветата започваха да редеят и през пролуките се съзираше нощното небе. Тъмният поток изведнъж стана много широк, защото тъкмо тук той се сливаше с водите на Горската река, която слизаше стремглаво надолу направо от дворцовите порти. Наоколо вече нямаше никакви дървета, които да засенчват водната повърхност, и по нея сега танцуваха начупените отражения на облаци и звезди. Буйното течение на Горската река понесе буретата към северния бряг, подмит така силно от водата, че се бе образувал широк залив. Под отвесната глинеста стена имаше тесен бряг, покрит с камъчета, а откъм източния край стърчеше неголям нос от твърда скала. Повечето от буретата заседнаха в плитчината, някои обаче успяха да стигнат до скалния кей и със сила се блъснаха в него.

Неколцина елфи чакаха на брега. Те бързо изтикаха с пръти всички бурета към плитчините, преброиха ги, навързаха ги едно за друго и ги оставиха там да нощуват. Горките джуджета! Положението на Билбо обаче не беше тъй тежко. Той се спусна от бурето си във водата, прегази до брега и се промъкна до една група колиби, които забеляза наблизо. Когато му се отдаваше възможност, той вече не се двоумеше да посегне неканен към чужда вечеря. В двореца на горския крал твърде дълго се бе прехранвал по този начин и твърде добре знаеше какво значи да си истински гладен, а не просто да изпитваш любопитство към лакомствата на един добре натъпкан килер. Освен това през дърветата беше съзрял огън и много му се прииска да се постопли на него, защото се чувстваше направо ужасно с тия парцаливи, лепкави и мокри дрехи.

Билбо пристига до колибите на елфите-салджии

Излишно е да ви разказвам подробно за всичките му премеждия през тази нощ — пътуването ни на изток е към своя край, наближаваме последното и най-голямото приключение, затова ще бъде по-добре да побързаме. С помощта на вълшебния пръстен, разбира се, отначало Билбо се справяше добре, накрая обаче го издадоха мокрите отпечатъци от краката му и водната диря, която оставяше след себе си, където и да отидеше или седнеше. На всичко отгоре го хвана и хрема, та колкото и да се мъчеше да се укрие, шумът от сподавените кихавици го издаваше веднага. Скоро в крайречното селище настъпи голяма суматоха; Билбо обаче успя да избяга в гората, като отнесе със себе си един хляб, един кожен мех с вино и парче баница, които, както се досещате, съвсем не бяха определени за него. Той прекара остатъка от нощта далеч от огъня, зъзнещ от студ в мокрите си дрехи. Благодарение на виното обаче малко се постопли и дори можа да подремне върху куп сухи листа, макар че есента вече бе напреднала и нощите захладняваха.

Събуди го една особено звучна кихавица. Сивото утро вече беше настъпило и откъм реката се носеше весела врява. Елфите връзваха буретата на сал и салджиите скоро щяха да го насочат надолу по реката към Езерния град. Билбо кихна отново. От дрехите му вече не капеше вода, но целият се бе вкочанил. Макар и с вдървени от студ крака, той се втурна криво-ляво към реката и сред всеобщата суматоха успя тъкмо навреме да скочи върху буретата, без никой да го забележи. За щастие слънцето още не беше изгряло, така че нямаше опасност да го открият по сянката, а и кихавиците му секнаха.

Нагазили в плитката вода, елфите вдигнаха прътите и затласкаха с все сила сала. Завързаните бурета заскърцаха и заскрибуцаха.

— Ама че тежък товар! — измърмори недоволно някой. — И вижте само колко надълбоко потъват! Сигурен съм, че не всички са празни. Ако бяха пристигнали през деня, можехме да надзърнем вътре.

— Няма време! — викна салджията. — Хайде, бутайте!

Най-сетне салът потегли. Отначало мина бавно покрай скалния пристан, където също стояха елфи и с дълги пръти го предпазваха да не се удари, после течението го поде и той бързо се понесе към езерото.

Наистина джуджетата се бяха измъкнали от тъмниците на краля и от гората, но дали бяха живи или мъртви, остава да разберем в следващата глава.

10. Сърдечно посрещане

Денят настъпи ясен и топъл. Скоро реката зави наляво покрай едно стръмно възвишение. В отвесното му скалисто подножие течението се плискаше и клокочеше. После скалата остана назад. Бреговете се снишиха. Дърветата изчезнаха. И пред очите на Билбо се разкри небивала гледка.

Водите на реката се разливаха нашироко по равните земи наоколо, разделени на стотици лъкатушещи ручейчета, като тук-там изчезваха в блата и езерца, осеяни с островчета. По средата обаче продължаваше да се носи буйно и пенливо течение. А някъде в далечината, укрила върха си под разпокъсан облак, се възправяше Планината. Но не се виждаха близките възвишения на североизток и хълмистите равнини, които ги свързваха с нея. Тя се издигаше в гордо усамотение, обърнала лик към блатата и гората. Самотната планина! Билбо бе дошъл отдалеч, бе минал през много премеждия, за да стигне до нея, но сега видът й никак не му се хареса.