Хоук и Фишер

Лорд и лейди Хайтауър чакаха нетърпеливо в библиотеката, докато Гонт търсеше сребърната кама из лабораторията си. Гонт вежливо, но твърдо бе отказал да им позволи да влязат в лабораторията с него. Лейди Елейн го разбираше. Всички мъже обичат да имат едно помещение, което биха могли да смятат за свое собствено — една лична бърлога, в която да могат да се оттеглят, когато им стане малко прекалено трудно да се справят със света отвън. Лейди Елейн наблюдаваше как съпругът й се разхожда нагоре-надолу и й се искаше да може да му каже нещо, за да го успокои. Тя никога преди не го бе виждала толкова разтревожен. Причината, разбира се, беше върколакът. От смъртта на Пол насам, Родерик непрекъснато бе обзет от манията да открива тези същества и да ги кара да плащат с кръвта си. Въпреки своите безкрайни преследвания, той не намери повече от един и този един избяга, след като уби трима от неговите хора. Сега най-после имаше шанса да се срещне лице с лице с един върколак и имаше голяма вероятност това да бъде някой от неговите приятели. Нищо чудно, че бе разкъсван.

Елейн тихо въздъхна. Тя само бе започнала да чувства част от напрежението. Ненамаляващата горещина бе изострила сетивата й и тя подскачаше при всеки внезапен шум. Бе уморена и мускулите я боляха, но не можеше да се отпусне, дори за минутка. Причината не беше само в смъртните случаи. Те, разбира се, я разстройваха, но най-смущаващо беше ужасното чувство за безпомощност. Без значение какво всеки казваше или вършеше, или какви теории развиваше, продължаваха да умират хора. Нищо чудно, че главата я болеше безмилостно, а търпението на Родерик намаляваше с всяка измината минута. Елейн въздъхна отново, този път по-силно, и седна на един от столовете. Опита се да изглежда спокойна и отпусната с надеждата, че Родерик ще последва нейния пример, но това не се случи.

Елейн се надяваше, че този път те бяха прави и че убиецът наистина е бил върколак. Родерик изпитваше толкова силна нужда да убие един. Може би когато видеше съществото да лежи мъртво и смазано в краката му щеше да бъде в състояние да забрави за смъртта на Пол и да започне да мисли отново за собствения си живот. Вероятно.

Внезапно Родерик спря да се разхожда и остана съвсем неподвижен. Раменете му бяха прегърбени, а главата наведена ниско и Елейн можеше да види слаби следи от пот по лицето му. Ръцете му бяха стиснати в юмруци.

— Защо не побърза? — мърмореше Родерик. — Какво го задържа толкова дълго?

— Изминали са само няколко минути, скъпи — каза Елейн. — Дай му още малко време.

— Горещо е — каза Родерик. Той не гледаше към нея и изглежда, че дори не я чу. — Така адски горещо. И тясно. Не мога да понасям това. Всички помещения са твърде малки…

— Род?

— Трябва да се махна оттук. Трябва да се махна от това място.

Елейн се изправи на крака и побърза към него, за да хване ръката му. Родерик я погледна намръщено, сякаш познаваше лицето й, но не можеше да си спомни съвсем, къде го е виждал. После очите му бавно започнаха да я разпознават и той се пресегна, за да потупа нежно ръката й, която държеше неговата.

— Извинявай скъпа. Причина е горещината и чакането. Мразя да бъда затворен тук в тази къща.

— Само до сутринта скъпи. После магията ще изчезне и ние ще можем да си отидем.

— Не мисля, че ще мога да чакам толкова дълго — каза Родерик. Той я гледа един дълъг момент. Погледът му беше нежен, но някак странно далечен. — Елейн, скъпа моя, каквото и да се случи, аз те обичам. Изобщо не се съмнявай в това.

— И аз те обичам Род, но не говори повече. Просто горещината те разстройва.

— Не — възрази Родерик. — Не само горещината.

Лицето му внезапно се изкриви, а очите му се затвориха. Той се наведе рязко напред и се обгърна с ръце. Елейн го сграбчи за раменете, за да му попречи да падне.

— Род? Какво има? Боли ли те нещо?

Той я отблъсна от себе си и тя отстъпи, олюлявайки се, крачка назад. Хайтауър започна да се клатушка насам-натам и се преви почти о две.

— Махай се оттук! Бягай далеч от мен! Моля те!

— Род! Какво има?

— Това боли… това боли, Елейн! Луната е в съзнанието ми! Бягай, Елейн, бягай!

— Не, не мога да те оставя в това състояние, Род…

И тогава той обърна своята космата глава и я погледна. Очите на Елейн се разшириха, а гърлото и пресъхна. Той изръмжа дълбоко и гърлено. Въздухът стана тежък от миризмата на мускус и козина. Елейн се обърна и побягна. Върколакът я настигна много преди тя да се добере до вратата.

* * *

В салона Столкър си наля още една чаша вино и погледна замислено часовника върху камината.

— Те не бързат особено, нали? Колко време ще им е необходимо да намерят една кама и някакви билки в буркан?

— Не толкова дълго. — Хоук кимна бавно. — Ще им дадем още няколко минути, но ако до тогава не се върнат, мисля, че ще е по-добре да отидем и сами да видим какво става.