Хронолитите

Тъкмо Джанис ме бе представила на Суламит Чопра, тогава младши асистент с желание да изгради устоите на бъдещата си научна и преподавателска кариера. Помня, че в началото се държеше доста строго с всички, които посещаваха часовете й. Оказа се, че целта била да прогони онези, които идват по задължение, а с останалите да води задушевни беседи. Темата, с която бе спечелила място в университета, бе „Метафора и моделиране на реалността в литературата и физичните науки“ и тя се превърна в чест и разгорещен обект на дискусии. Сю бе готова да поставя високи оценки на всеки, който й помагаше в събирането на материали (ако ви се занимава с неща, като пространства на Калаби-Яу5, или разлики между първични и контекстно определени сили). Все пак часовете й за мен бяха приятно разнообразие. Към края на първия семестър вече не виждах в нея върлинеста млада преподавателка с изпъкнали очи и тотална липса на вкус по отношение на облеклото, а започнах да я възприемам като интелигентна и забавна жена, каквато си бе в действителност.

Поех дъх и казах:

— Сю Чопра ми предложи работа.

Джанис се обърна към Уит и поясни:

— Сю ни беше преподавателка в университета. Не видях ли името й наскоро във вестниците?

Вероятно, но навлизахме в опасна територия.

— Сега тя работи в една правителствена изследователска служба. Изглежда са добре финансирани, за да наемат още хора.

— Тя ли се свърза с теб?

— Може би не е редно да се интересуваме — намеси се Уит.

— Няма нищо, Уит. Всъщност Джанис искаше да попита защо мастит учен като Суламит Чопра ще търси компютърен плъх като мен. Въпросът е съвсем уместен.

— И отговорът е?… — подкани ме Джанис.

— Предполагам, защото й е нужен компютърен плъх.

— Каза ли й, че тази работа ти трябва?

— Е, нали знаеш. Ще държим връзка, докато реша.

(„Не се тревожи, Скоти. Ако ми потрябваш, ще те намеря.“)

— Така-така — поклати замислено глава Джанис, което бе нейният начин да ми подскаже, че прозира лъжите ми. Но не направи опит да ме изобличи.

— Какво пък, Скот, това е страхотно — рече Уит. — Времената сега са тежки. Хубаво е, че си намерил нова работа.

Сменихме темата, а след вечеря Уит също ни изостави. Джанис почака, докато излезе от стаята.

— Има ли нещо, което пропусна да споменеш? — попита тя.

Няколко неща. Казах първото.

— Работата е в Балтимор.

— Балтимор?

— Балтимор. Мериленд.

— Искаш да кажеш, че отиваш на другия край на Щатите?

— Там ще работя. Но още не съм съвсем сигурен.

— И не си съобщил на Катлин?

— Не. Не съм. Исках да разговарям първо с теб.

— Аха. Не знам какво да ти кажа. Всичко е толкова неочаквано. Питам се как ще го понесе Кати. Не се обиждай, но напоследък не говори често за теб.

— Е, не се разделяме завинаги. Ще я навестявам винаги когато мога.

— Ще я навестяваш, така ли, Скоти? Като че ли си й някакъв… чичо? Не зная. Може пък така да е по-добре. Двамата с Уит се разбират чудесно.

— Дори далече оттук аз пак съм й баща.

— Дотолкова, доколкото си бил винаги.

— Изглеждаш ми сърдита.

— Не съм. Чудя се само дали не трябва да бъда.

Скоро след това при нас слезе Уит и продължихме да бъбрим за разни неща, но снегът навън се усили и Джанис подхвърли, че не се знае каква ще е пътната обстановка. Така че аз се сбогувах с тях и изчаках на вратата да дойде Кати за традиционната прегръдка. Когато се появи в антрето, долната й устна, трепереше, а веждите й бяха смръщени.

— Катенце?

— Моля те, не ме наричай така. Не съм малка.

Изведнъж се сетих.

— Послушвала ли си ни?

Това, че имаше проблеми със слуха, не й бе попречило да ни чуе.

— Няма значение — нацупи се тя. — Разбрах, че заминаваш. Твоя работа.

Кой знае защо единственото, което ми хрумна да кажа, бе:

— Катлин, не бива да подслушваш разговорите на възрастните.

— Не ме учи какво да правя — тросна се тя и ми обърна гръб.

5.

Джанис ми позвъни ден преди да замина за Балтимор за събеседването със Сю Чопра. Бях изненадан да чуя гласа й по телефона — тя рядко се обаждаше, освен когато имахме уговорка да ме търси.

— Нищо не се е случило — побърза да ме успокои. — Исках само да ти пожелая успех.

От онзи тип успех, който ще ме държи далеч от тяхното градче? Не биваше да мисля подобни неща.

— Благодаря — рекох.

— От сърце ти го казвам. Мислих доста за всичко това. Държа да знаеш, че Катлин го понася доста тежко. Но ще се справи. Обича те, затова е натъжена.

— Какво пък — радвам се да го чуя.

— Това не е всичко. — Тя се поколеба. — Скоти, ние с теб здравата си объркахме живота. Помниш ли онези дни в Тайланд? Всичко беше толкова шантаво там. Толкова странно.

— За което искам да ти се извиня.

— Не ти се обаждам, за да ми се извиняваш. Не чу ли какво ти казах? Може пък донякъде и аз да имам вина.

— Джанис, да не започваме тази игра с вината. Вече няма никакво значение. Благодаря ти за всичко, което ми каза.

Докато разговаряхме, плъзнах поглед из стаята. Беше почти празна, повечето вещи бяха опаковани преди заминаването. Външните щори на прозорците бяха покрити с лед.

— Исках да ти кажа, че оценявам опитите ти да поправиш стореното. Не пред мен. Аз съм изгубена кауза, нали? Но пред Катлин.

Не отговорих.