Хронолитите

— През цялото време, докато работеше в „Кемпиън-Милър“… Знаеш ли, толкова се безпокоях, когато се върна на времето от Тайланд. Не знаех дали няма да цъфнеш на вратата, да започнеш да ме преследваш — мен и най-вече Катлин. Не бях сигурна, че е хубаво за нея да се среща с теб. Но ще призная, че дори като разведен баща, ти беше перфектен. Преведе Катлин през всички изпитания на дете с разведени родители, сякаш я водиш през минно поле, поемайки рисковете върху себе си.

Това беше чистосърдечен разговор, назрял от много години насам, само дето не знаех какво да отговоря.

Тя продължи:

— В началото изглеждаше, сякаш се опитваш да докажеш нещо на себе си, да покажеш, че си в състояние да се държиш като зрял човек и да поемаш отговорност.

— Не да го докажа — рекох. — Да го направя.

— Да го направиш, но и да се накажеш за стореното. До поемеш цялата вина. Което означаваше и да понесеш отговорността. Само че след известно време това само по себе си се превърна в проблем. Скоти, само монасите се измъчват непрестанно.

— Аз не съм монах, Джанис.

— Ами не се дръж като такъв. Ако тази работа ти се струва подходяща възможност, приеми я. Иди там, Скот. Кати няма да спре да те обича само защото не можеш да я виждаш веднъж седмично. Сега е доста разстроена, но мисля, че ще може да те разбере.

Дълга реч. Най-добрият опит на Джанис досега да ми даде прошка заради онзи злощастен период от съвместния ни живот. Тя беше чудесна. Великодушна и чистосърдечна. Но освен това не можех да не дочуя звука от захлопващата се врата. Джанис ми даваше разрешение да започна нов живот и същевременно ми внушаваше, че надеждите ми да възстановим отново онова, което някога бяхме започнали заедно, са абсолютно безпочвени.

Какво пък, и двамата го знаехме. Но което разумът разбира, сърцето невинаги приема.

— Не можех да не се сбогувам с теб, Скоти.

Гласът й съвсем леко потрепери, сякаш се задави от нещо.

— Благодаря ти, Джанис. Поздрави на Уит.

— Обади се, като почнеш работа.

— Разбира се.

— Кати все още има нужда да те чува, независимо от настроението й в момента. Пък и времената сега са такива…

— Разбирам.

— И внимавай по пътя към летището. Шосетата са хлъзгави заради снега.

Пристигнах на летището в Балтимор с надеждата да ме чака шофьор с табелка с името ми, но вместо това там беше самата Суламит Чопра.

Познах я въпреки всички изминали години. Тя стърчеше с една глава над тълпата. Носеше торбести панталони в маскировъчен цвят и фланела, която може би е била бяла, преди да бъде третирана многократно с всякакви видове перилни препарати. Приличаше на човек, който се облича от магазин за дрехи втора употреба, и аз сериозно започнах да се двоумя дали е в състояние наистина да ми предложи работа… но сетне си спомних за академичното й минало и научните й изследвания.

Тя ми се усмихна. Отвърнах й, макар и не толкова ентусиазирано. Протегнах й ръка, но при Сю тези номера не минаваха. Тя ме сграбчи в обятията си и ме пусна стотни от секундата преди да изгубя съзнание и да се задуша.

— Същият стар Скоти — рече.

— Същата стара Сю — отвърнах запъхтяно.

— Колата ми е отвън. Обядвал ли си?

— Дори не съм закусвал.

— В такъв случай остави на мен.

Беше ми позвънила преди две седмици, пробуждайки ме от лишена от сънища следобедна дрямка. Първите й думи бяха:

— Здрасти, Скоти. Чух, че си останал без работа.

Представяте ли си, с тази жена не бях разговарял от онази случайна среща в Минеаполис. И не бе отговорила на нито едно мое позвъняване. Трябваха ми няколко секунди, за да позная гласа.

— Извинявай, че не те потърсих по-рано — продължи тя. — Но имаше причини за това. Важното е, че те държах под око.

— Държала си ме под око?

— Това е дълга история. — Замълчах в очакване да ми я разкаже, но вместо това тя се върна към времето в „Корнел“, а после ми обясни, как се заела с изучаване на хронолитите, които интересували и мен. Усетих, че нарочно отбягваше темата. Постепенно заговори за физика, отново нейните пространства на Калаби-Яу и нещо, което наричаше тау-турбуленция.

Накрая ми омръзна и я прекъснах.

— Хубаво де, изгубих си работата. Но ти откъде знаеш?

— Тъкмо за това ти се обаждам. Нося известна отговорност за случилото се.

Спомних си думите на Арни Къндерсън за хора от правителството. Костюмарите, както ги бе нарекла Анели.

— Казвай каквото има да ми кажеш — подканих я.

— Добре, но трябва да си търпелив. Нали нямаш спешна работа? Не ти се ходи до тоалетната?

— Ще те държа в течение.

— Добре. Всъщност, откъде да започна? Скот, забелязал ли си колко е трудно понякога да подредиш причина и следствие? Нещата са толкова объркани.