Хронолитите

— Вероятно. — Лицето й помръкна. — Скоти, моля те, прости ми. Понякога говоря, без да мисля. Като че ли съм аутист или нещо подобно.

Виж, с последното не можех да се съглася. Сю винаги преценяваше внимателно ефекта на думите си и умееше да предсказва реакциите на околните. И обичаше да говори — сега дори повече отпреди.

— Не е моя работа — добави тя. — Прав си.

— Не ми трябва заместител на родител. Не съм сигурен дори дали ми трябва работа.

— Скоти, не аз съм започнала да подслушвам телефона ти. Можеш да избереш тази работа или да си тръгнеш, но това не значи, че ще си върнеш нормалния живот.

„Баща ми умира“ — мислех си аз.

Чудех се дали ме е грижа.

Върнахме се в колата, където Сю продължи да се извинява.

— Необходимо ли е да ти напомням — рече малко след това, — че животът и на двама ни е обвързан? И двамата пострадахме от хронолитите по начин извън нашия контрол. Скоти, опитвам се да се справя с това доколкото е по силите ми. Нуждаем се от теб и ми се струва, че работата ти ще е далеч по-интересна от онова, което си правил в „Кемпиън-Милър“. — Докато говореше, тя премина на жълт светофар. — Наистина ли не те интересува с какво се занимаваме?

Интересуваше ме, разбира се, но не исках да й доставя удоволствието да го призная.

— Освен това… — стори ми се, че се изчерви. — Харесвам компанията ти.

— Едва ли съм единственият в тази категория.

— Имам колеги, но не и компания. Пък и сам знаеш, че предложението си го бива. Особено в света, в който живеем. Ще можеш да попътуваш — добави тя с изкусителен глас. — Ще видиш далечни страни. Ще присъстваш на чудеса.

По-чудно от науката.

6.

Във великата и неувяхваща традиция на федералната бюрокрация трябваше да чакам три седмици, през които не се случваше нищо. Шефовете на Чопра ме настаниха в един мотел и сякаш ме забравиха. Обажданията ми до Сю бяха пренасочвани до непознат служител на име Морис Торанс, който ми повтаряше, че трябва да бъда търпелив. Безплатен румсървис, само дето и това омръзва накрая. Не исках да напускам апартамента си в Минеаполис, докато нямам нещо сигурно, и всеки ден, прекаран в Мериленд, ми носеше загуби.

Без никакво съмнения терминалът на мотела се подслушваше, вероятно от ФБР. Но аз не вършех нищо встрани от очакванията им — събирах данни за Куин и преглеждах внимателно публикациите на Сю.

Три от тях, две в „Нейчър“ и една в „Сайънс“, привлякоха вниманието ми. И трите бяха посветени на теми, по които не бях специалист, и имаха съвсем далечна връзка с хронолитите: „За хипотетичното съществуване на тау-обединяваща енергия“, „Не-адронични7 материални структури“ и „Гравитационни и темпорални обвързващи сили“. Доколкото можах да схвана от текста, Сю предлагаше някои интересни решения на фундаментални физични проблеми. Стилът, който бе използвала в статиите, говореше за една непозната за мен Сю — едновременно съсредоточена и потайна.

Известно време мислех и за самата нея. За тези, които я познавахме на времето, тя беше нещо повече от преподавател. Никога не бе обръщала особено внимание на собствения си живот. Родена в Мадрас, бе емигрирала заедно с родителите си на тригодишна възраст. Беше живяла доста изолирано по време на детството си, разделяйки вниманието си между училището и разнообразните й интелектуални интереси. Никога не бе обсъждала с родителите си, описвани от нея като „консервативни и донякъде религиозни“, своите различни сексуални вкусове. Дори да носеше някаква стара болка в себе си, очевидно я прикриваше добре.

Ако изобщо имаше източник на радост в живота й, това несъмнено бе работата — работеше с ентусиазъм, който без никакво съмнение бе напълно искрен. Удоволствието, което черпеше от нея, бе като екстаза, който получава монахът от страстните си молитви.

Със сигурност Сю бе интересна и дълбока личност. Но аз познавах само онова, което тя показваше на повърхността. „Хипотетичното съществуване на тау-обединяваща енергия“. Какво ли означаваше?

Означаваше, че се опитва да надзърне в тайните на строежа на вселената. Че се чувства у дома сред фундаменталните познания.

Бях самотен, но твърде потиснат, за да направя нещо по въпроса, и се забавлявах единствено като наблюдавах колите на паркинга, опитвайки се да открия дали в някоя от тях не се спотайва наблюдателна група на ФБР.

Ала когато най-сетне се сблъсках с ФБР, нямаше нищо потайно в срещата. Морис Торанс ми позвъни, за да ме информира, че имам уговорена среща в сградата на Федералното бюро в централната част на града и че трябва да съм готов да ми вземат кръвни проби и да бъда подложен на изследване с полиграф8. Че тези неща са задължителни, в случай че съм съгласен да приема предложението на Чопра. Изглежда правителството, или поне Федералното бюро, се отнасяше съвсем сериозно към значението на изследванията й.