Хронолитите

— Честно казано, не зная.

— Онези от ФБР казаха ли ти, че съм болен?

— Казаха ми.

— Може да не е това, което си мислят. Не се чувствам добре, но… — той сви рамене. — Тези всезнайковци лекарите могат да те оберат до шушка. Искаш ли чаша кафе?

— Ще си сипя. Машината нали е там, където я помня?

— Да не мислиш, че съм твърде слаб дори да ти сипя кафе?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Все още мога да правя кафе, за Бога!

— Нямам никакво намерение да те спирам.

Той отиде в кухнята. Надигнах се и надзърнах в коридора, но го видях да си сипва солидна доза уиски в чашата с трепереща ръка.

Докато го чаках във всекидневната, разглеждах лавиците. Повечето книги бяха на майка ми. Томове на Нора Робъртс, „Мостовете на Мадисън“ и безкрайната серия на Тим Лахайе. Баща ми бе допринесъл за разнообразието с няколко стари книги на Том Кланси и „По-чудно от науката“. Аз самият имах доста свои книги, когато живеех тук — бях отличен ученик, вероятно защото твърде много се страхувах да си тръгна от училище и да се прибера у дома, — но държах книгите си в моята стая, най-вече защото не исках Конан Дойл и Джеймс Ли Бърки да се смесват с писатели като В. К. Ендрюз и Кетрин Колтър.

Баща ми се върна с две чаши кафе. На моята бе изписано „Доставки Кориолис“, името на последната фирма, в която бе работил цели двайсет и три години и от която все още получаваше пенсионен чек всеки месец. Кафето бе едновременно слабо и горчиво.

— Няма нито мляко, нито сметана — рече той. — Зная, че го обичаш разредено. Сложих ти мляко на прах.

— Няма нищо.

Той се отпусна в креслото си. На масичката до него имаше дистанционно — вероятно от видеопанела. Погледна го с известна нега, но не посегна към него. Вместо това каза:

— Не зная каква ще е тази твоя работа, но онези типове от ФБР задаваха доста странни въпроси.

— Като например?

— Ами, в началото бяха съвсем обичайни, къде си ходил на училище, какви оценки си получавал, къде си започнал работа и прочее. Но искаха доста подробности. Дали си участвал във всички спортни занимания, какво си правел през свободното си време, обичал ли си да говориш за политика и история. Кой е семейният ни лекар, имал ли си необичайни болести в детството, кои са ти били приятелите, налагало ли се е да ходиш на психиатър. Питаха и доста за Илейн. Естествено, знаеха за болестта й. Но когато опряхме до това, рекох им да си гледат работата. Всъщност, и без това бяха съвсем наясно с нещата.

— Питали са за мама?

— Нали току-що ти го казах?

— И какво още ги интересуваше?

— За нея ли? Ами симптомите. Кога са се появили и какво й е било поведението. Разни работи, дето трябва да си останат в семейството. Божичко, Скоти, искаха какво ли не. Да ти разгледат старите вещи в гаража. Ще ми повярваш ли, че даже взеха проби от водопровода.

— Значи са идвали в къщата?

— Аха.

— Взеха ли друго, освен пробите?

— Не съм забелязал, но бяха цяла тълпа и не можех да ги следя непрестанно. Ако искаш, иди сам да провериш — кашонът с нещата ти е до буика.

Завладян от любопитство и леко обезпокоен, отскочих до неотоплявания гараж.

Кашонът, за който говореше, съдържаше всякакви джунджурии от детските ми години. Албуми със снимки, няколко награди, стари книги и дискове, играчки. Между тях, както забелязах, и месинговата Статуя на свободата, която бях донесъл от Ню Йорк. Беше потъмняла с годините. Взех я и я пъхнах в джоба на палтото си. И да липсваше нещо тук, нямаше никакъв начин да разбера. Но идеята непознати федерални агенти да се ровят из нещата ми беше направо ужасяваща.

На дъното на кутията имаше папка с мои рисунки. Никога не съм бил особено надарен в това отношение, но майка ми ги харесваше и настояваше да ги запази. Избледнели акварели, листопад, няколко снежни сцени, превити борове, несръчно изрисувани хижи — самотни неща сред огромен и пуст пейзаж.

Когато се върнах в къщата, баща ми клюмаше в креслото. Чашата за кафе се поклащаше застрашително на ръба на подлакътника. Преместих я на масата. Телефонът иззвъня и той се размърда. Пресегна се към слушалката и я вдигна. Беше стар модел, свързан с жица с устройството на стената.

— Да — рече няколко пъти, после ми подаде слушалката. — За теб е.

— За мен?

— Да виждаш някой друг тук?

Обаждаше се Сю Чопра, веднага познах гласа й.

— Скоти, изплашихме се за теб.

— Чувствата са взаимни.

— Сигурно се питаш как сме те намерили. Радвай се, че успяхме. Не биваше да изчезваш така.

— Да изчезвам ли, Сю? Прекарах следобеда с баща ми.

— Разбирам. Но щеше да е добре, ако ни беше предупредил. Морис се бе погрижил да те проследят.

— Майната му на Морис. Нима трябва да искам разрешение дори когато напускам града?

— Не е писано правило, но щеше да е добре. Скоти, зная колко си ядосан. Минавала съм през това. Но времената се менят. Животът е далеч по-опасен, отколкото беше някога. Кога смяташ да се връщаш?

— Тази вечер.

— Добре. Защото трябва да си поговорим.

Казах й, че съм на същото мнение.