Хронолитите

Поседях с баща ми още няколко минути, после му съобщих, че е време да си вървя. Зад пердето вече не се процеждаше никаква светлина. В къщата цареше сумрак и миришеше на прах и на суха топлина.

Той се размърда в креслото и рече:

— Доста път измина само за да пиеш кафе и да мърмориш. Виж, знам защо си тук. Но ще ти кажа — не ме е страх да умра. Нито да говоря за това. Събуждаш се, прочиташ си пощата и си казваш, брей, няма да е и днес.

— Разбирам.

— Нищо не разбираш. Но се радвам, че дойде.

Направо бе изумително да каже подобно нещо. Не знаех какво да отговоря.

Той се изправи. Панталоните му се смъкнаха по измършавялата талия.

— Невинаги съм се отнасял към майка ти така, както трябваше. Но поне бях до нея, Скоти. Дори когато беше в болница. Когато не знаеше коя е. Водех те при нея само в добрите й дни. Някои от нещата, които ми е казвала, щяха да ти обелят кожата. А по това време ти вече беше в колеж.

Майка ми умря от усложнена пневмония в годината преди да се дипломирам.

— Можеше да ме повикаш, когато се разболя.

— Защо? За да носиш в себе си спомена за твоята собствена майка, която те ругае от смъртното си легло? Какъв смисъл?

— Аз също я обичах.

— За теб беше лесно. Аз може и да съм я обичал, а може и да не съм. Вече не помня. Но бях до нея, Скоти. През цялото време се стараех да й бъда опора. Да не я изоставям.

Запътих се към вратата. Той ме последва няколко крачки, но спря задъхан.

— Опитай се да ме запомниш с това — заръча на раздяла.

8.

Когато пристигнахме на летище „Бен Гурион“, там цареше хаос, а чакалнята бе претъпкана от заминаващи. Полетът на „Ел Ал“ се бе забавил с три часа заради неподходящи атмосферни условия, а самото ни заминаване — с цели три дни, по „дипломатически“ причини, както ни обясни Сю. Самолетът, с който летяхме, бе почти празен. Щеше да се напълни на обратния път. Евакуацията на Ерусалим бе в пълен ход.

Напуснах летището в компанията на Сю Чопра, Рей Мозли и Морис Торанс, заобиколени от малочислен кордон федерални агенти с лещи за подсилено зрение и скрити оръжия, и ескортирани от петима цивилни служители на израелската армия, които освен джинси и фланели с къси ръкави носеха автомати „Узи“, преметнати небрежно през рамо. Преведоха ни експедитивно през митническото гише и през чакалнята на летището до паркинга, където вече ни очакваше пикап, боядисан като такси. Сю се настани на седалката до мен, все още замаяна от пътуването. Морис и Рей седнаха зад нас и пикапът напусна района на летището.

На магистралата за града ни заваля лек дъждец. Безкрайна върволица от превозни средства се движеше в отсрещните платна, но от нашата страна шосето бе почти пусто. На големи светлинни табла край пътя бе оповестен графикът на евакуацията. Ярки мигащи светлини и наново поставени указателни табели сочеха маршрута за изтегляне.

— Малко е изнервящо — подсмихна се Сю — да отиваш на място, което всички бързат да напуснат.

Един от израелските агенти се обърна и се засмя презрително.

Морис се наведе към нас.

— Има много хора, които се отнасят скептично към предупрежденията. Други, естествено, са ядосани. Ликуд може да изгуби следващите избори.

— Но само, ако не се случи нищо — додаде Сю.

— Има ли такава възможност?

— Почти нищожна.

Израелският агент изсумтя отново.

Постепенно дъждът се усили. Януари и февруари са дъждовни месеци в Израел. Надзърнах през мокрото стъкло тъкмо навреме, за да видя една маслинена горичка, с дървета, превити от вятъра. Все още бях под впечатление на това, което Сю ми бе казала в самолета.

Тя бе неоткриваема в дните, след като се върнах от срещата с баща ми — изглаждаше дипломатическите затруднения, свързани със заминаването ни от Балтимор в последната минута.

През цялата седмица събирах информация или седях в кафенето в компанията на Морис и Рей.

Двамата се оказаха по-приятни събеседници, отколкото предполагах. Бях сърдит на Морис, задето ме бе проследил до къщата на баща ми… но той бе от онези хора, които умееха да печелят благоразположението на останалите. Нещо повече, бе превърнал това умение в изкуство, в инструмент. Той отблъскваше гнева на другите, както Супермен отблъсква куршуми с гърдите си. Нямаше твърдо мнение относно хронолитите, нито постоянни убеждения, свързани със значението на феномена „Куин“, но въпреки това темата го вълнуваше дълбоко. Което означаваше, че можем спокойно да разсъждаваме пред него, да обсъждаме дори най-налудничавите идеи, без да се страхуваме, че ще засегнем някакви политически, или религиозни убеждения. В края на краищата той представляваше ФБР като институция. Каквото и да говорехме пред него, задачата му бе да му осигури път до архивите. Но Морис се държеше така, сякаш всичко това няма никакво значение.