Хронолитите

Бяхме дошли тук един неделен ден скоро след като се оженихме. На игрището се провеждаше тренировка на детския отбор, с двама треньори и неколцина родители по пейките. Батерът бе хлапе, което сякаш бе израсло на пържоли и стероиди, от онези единадесетгодишни, които сякаш се бръснат от предучилищна възраст. Питчърът, напротив, бе русокос и мършав и хвърляше доста вяло. За съжаление метна една от топките високо и когато батерът я върна с невероятна сила, нещо за миг отвлече вниманието му и той извърна глава. Топката го удари право в слепоочието.

Тишина, после изплашени викове и писъци. Питчърът премигна слепешката и тупна на земята, където остана да лежи с разперени ръце.

И тук дойде най-странното. Не бяхме нито родители, нито участници, просто случайни зяпачи, които мързелуваха наблизо, но аз пръв се обадих на „Бърза помощ“, а през това време Ашли, която бе изкарала курс за оказване на първа помощ, изтича при момчето, преди още да е дошъл треньорът.

Травмата не беше сериозна. Ашли положи главата му в скута си и дори успя да успокои майката, докато пристигне линейка. Нищо толкова необичайно, освен че двамата бяхме реагирали с невероятна бързина.

— Помня — отвърнах.

— В онзи ден научих нещо — рече Ашли. — Научих, че и двамата сме готови да се случи най-лошото. Винаги. Може би на някакво подсъзнателно ниво го очакваме непрестанно. При мен е заради баща ми. — Бащата на Ашли бе алкохолик, което бе довело до нейното преждевременно съзряване. Беше умрял от рак на черния дроб, когато тя била петнайсетгодишна. — При теб заради майка ти.

Да очакваме най-лошото. Какво пък, права беше. В съзнанието ми прозвуча гласът на майка ми: „Скоти, престани да ме гледаш така!“

— Което пък означава — продължи тя, избягвайки да срещне погледа ми, — че и двамата сме доста силни характери. Преживели сме немалко трудности.

Трудности, като дете убиец, възкръснало от смъртта?

— Искам да кажа, Скоти, че ти вярвам. Направи, каквото смяташ за правилно. Не е необходимо да ми го съобщаваш деликатно. Заминаваш с тях, нали?

— Само за малко — отвърнах.

22.

Прекосихме щатската граница на Уайоминг в деня, когато губернаторът подаде оставка.

Отряд на така наречената милиция „Омега“ бе окупирал седалището му повече от седмица, държейки за заложници губернатора Атертън и още шейсет души. В края на краищата Националната гвардия бе прочистила сградата и освободила заложниците, но Атертън бе подал оставка по здравословни причини. (И нищо чудно, след като го бяха простреляли в слабините и раната се бе инфектирала.)

С други думи, обстановката в щата бе доста нажежена и това си пролича веднага щом стигнахме първото голямо кръстовище. Имаше тежко въоръжени патрули. По тези места нивите бяха изсъхнали, далечен спомен за Оглалалското бедствие. Из напуканите канавки се разхождаха ята от скорци.

— Част от проблема — говореше Сю — е, че хората възприемат хронолитите като магия, но те не са — те са технически средства и имат съответните характеристики. — Говореше за хронолитите вече пет часа, но едва ли се обръщаше само към мен. Сю настояваше да шофира последния пикап в конвоя, в който освен багажа държеше личните си бележки и архив. Хич, Рей и аз се сменяхме на местото до нея. Сю бе прибавила нещо като нервна бъбривост към обичайното си вманиачено поведение.

— Магията е неограничена — продължаваше тя — или ако има някакви граници, те са наложени от възможностите на този, който я практикува, или от прищевките на паранормалния свят. Но ограниченията на хронолитите са наложени от природата и те са както стриктни, така и изчислими. Куин запраща своите паметници приблизително на двайсет години в миналото, защото това е точката, отвъд която границите стават непреодолими — на по-големи разстояния енергийните изисквания ще нарастват в логаритмичен порядък и ще вървят към безкрайност дори за съвсем малки маси.

Нашият конвой се състоеше от осем тежки, покрити военни камиона и два пъти повече пикапи и лични автомобили. С течение на годините Сю бе свикала под знамената си малка армия от сподвижници — повечето учени и студенти от групата, разработила машината за симулиране на тау-турбуленция — и сега те всички участваха в експедицията. Камионите бяха боядисани в сините цветове на Обединените сили, за да наподобяват най-обикновен военен конвой, каквито често сновяха из страната.

На няколко мили отвъд границата напуснахме главния път и се подредихме край една бензиностанция. Сю изключи климатика и аз свалих прозореца. Небето бе безоблачно и синьо, слънцето наближаваше зенита. От другата страна на изгорялата морава върху жиците се беше подредило цяло ято врабчета. Миришеше на нагорещен въздух и на прах.