Хронолитите

Хич подкара, а ние с Рей нагласихме Сю на седалката и й подложихме възглавница. Войниците край падналата ограда се опитаха да ни спрат. Часовой с нервно изражение размаха пушката си и се приближи към отворения прозорец на Хич.

— Сър, не мога да гарантирам безопасността ви…

— Знам — прекъсна го Хич и даде газ.

Щяхме да сме в безопасност — Сю щеше да е в безопасност — само ако бяхме далеч от тук. Хич прекоси равнината и се насочи към едно от местните шосета. Движехме се по прашни пътища, повечето свършващи сляпо или водещи до изоставени ранча и пресъхнали кладенци за животни. Не особено перспективен маршрут за изтегляне. Но Хич винаги бе предпочитал черните пътища.

Въпреки специалните мерки срещу студа двигателят бе пострадал сериозно от термичния шок. По здрач, когато наближихме бетонна къща с хлътнал покрив, пикапът вече едва се движеше. Спряхме тук не защото постройката ни се стори примамлива — много дъждове се бяха излели през пустите прозорци, поколения полски мишки бяха свивали гнезда вътре, — а тъй като можеше да послужи за скривалище, за нас и колата. Поне разполагахме с няколко мили преднина.

Тъй като нямаше какво да правим, а слънцето вече се снижаваше зад все още доминиращата над всичко наоколо фигура на Куин, откъдето полъхваше хладен вятър, ние се сгушихме на местата си в купето и се опитахме да поспим. Не се наложи да се опитваме дълго. Бяхме изтощени. Дори Сю, която се бе свестила малко след тръгване, най-сетне се успокои от треската си и потъна в неспокоен сън.

Спа през цялата нощ и се събуди първа на сутринта.

Призори Хич повдигна капака на двигателя и направи пробно запалване. Шумът бе такъв, че Рей Мозли подскочи и се ококори сънено.

Събудих се гладен и си останах гладен, тъй като не разполагахме с никакви припаси. Излязох от колата, заобиколих къщичката и се приближих до Сю, която отново бе разпънала триножника със секстанта.

Инструментът бе насочен право към далечния хронолит. Сю бе разгънала топографска карта в краката си и бе притиснала краищата й с камъни. Лекият ветрец рошеше косите й. Дрехите й бяха мръсни, очилата й зацапани, но колкото и да бе невероятно, когато ме видя, тя се усмихна.

— Добро утро, Скоти — рече.

Хронолитът бе като ледена колона, очертана на фона на мъгливо синкавия хоризонт. Откъдето и да го погледнеш, той приковаваше вниманието. Гледаше на изток от своя пиедестал, почти право към нас.

Обърнат към нас, помислих си, като стрелка.

— Научи ли нещо? — попитах, като се постарах гласът ми да не звучи иронично.

— Много неща — погледна ме тя. Имаше странна усмивка. Щастлива и тъжна. Очите й бяха големи и влажни. — Твърде много. Ужасно много.

— Сю…

— Не, не говори нищо. Мога ли да те попитам аз?

Свих рамене.

— Скоти, ако събираш багаж за пътуване в бъдещето, какво ще вземеш?

— Какво ще взема ли? Не зная. Ти какво би взела?

— Аз ще взема… тайна. Можеш ли да пазиш тайни?

Смущаващ въпрос. Майка ми го задаваше, когато започна да си губи разсъдъка. Надвесваше се над мен като зловеща сянка и повтаряше:

— Скоти, можеш ли да пазиш тайни?

„Тайната“ бе поредната й параноична мания — че котките могат да четат мислите й, че баща ми е друг човек, самозванец, че властите се опитват да я отровят.

— Хайде, Скоти — подкани ме Сю, — не ме гледай така.

— Ако ми кажеш — отвърнах, — вече няма да е тайна.

— Какво пък, прав си. Но трябва да я споделя с някого. Не мога да кажа на Рей, защото ме обича. Не мога да я кажа и на Хич, защото Хич не обича никого.

— Много загадъчно.

— Да, така е. — Тя погледна към далечната синя колона на Куин. — Може би нямаме много време.

— Време за какво?

— Искам да кажа, че той няма да издържи дълго. Хронолитът. Не е стабилен. Прекалено е масивен. Погледни го, Скоти. Виждаш ли как трепти?

— Това е мараня от жегата в пустинята. Оптическа илюзия.

— Донякъде. Но не напълно. Отново прегледах данните. Тези, които взех при бункера. Тези тук — тя посочи бележника си. — Измерих височината и радиуса, поне приблизително. Може да не ме бива много в изчисленията, но няма съмнение — той надхвърля границата.

— Коя граница?

— Забрави ли? Ако хронолитът е твърде масивен, той става нестабилен — жалко, че не ми дават да публикувам трудовете си, сигурно щяха да я нарекат „границата на Чопра“. — Усмивката й се стопи и тя завъртя глава. — Но няма как, Скоти. Налага се да бъда скромна. Всъщност, май ме принудиха да стана такава.

— Да не искаш да кажеш, че хронолитът ще се разруши?

— Да. Днес по някое време.

— Че това не може да се запази в тайна.

— Така е, но аз говорех за причината. Границата на Чопра е моя идея. Не съм я споделяла с никого и се съмнявам някой да е правил подобни измервания. А този Куин няма да издържи достатъчно, за да съберат подробни данни.

Изведнъж ме завладя безпокойство.

— Сю, ако това е вярно, хората трябва да знаят…

— Да знаят какво? Това, което всички ще знаят, е, че хронолитът се е разрушил и че ние сме били тук със същата цел. И тогава ще направят очевидното заключение. Че сме успели, макар и с известно закъснение. Ето я нашата малка тайна.

— Но защо трябва да го пазим в тайна?