Хронолитите

— Защото не бива да го казваме на никого, Скоти. Ще трябва да отнесем тази тайна двайсет години и три месеца в бъдещето, иначе няма да се получи.

— По дяволите, Сю — кое да се получи?

Тя премигна учудено.

— Горкият Скоти. Толкова си объркан. Чакай, ще ти обясня.

Не помня точно подробностите на нейното обяснение, но запазих същината.

Все още не бяхме победени.

Журналистите продължаваха да изпращат съобщения за появата и щяха да станат свидетели — след часове, ако не и след минути — на зрелищното рухване на хронолита. Според Сю картината на това разрушение, предавана по целия свят, щеше да прекъсне обратната връзка и да унищожи представата за непобедимостта на Куин. Независимо дали побеждава или губи, той вече нямаше да е нашата единствена съдба. Щеше да бъде свален до позицията на противник.

И светът трябваше да знае, че сме успели. Границата на Чопра трябваше да остане строго пазена тайна…

Защото, според Сю, не беше случайно, че този хронолит бе надхвърлил физичните ограничения за стабилност.

Това, смяташе тя, е несъмнен акт на саботаж.

Помисли върху това — саботаж върху конструкцията на хронолита. Кой би извършил подобно нещо? Ясно, че ще е вътрешен човек. Някой, който познава физичните основи на хронолитите, и то в най-малки подробности. Някой, комуто са известни границите и начинът за тяхното надхвърляне.

— Тази стрелка — заяви Сю с разтреперан глас, изплашена от дързостта на собствените си думи. — Тази стрелка сочи към мен.

Всичко това ми приличаше на безумие.

Мегаломания, едновременно самовъзвеличаваща и самоотричаща се. Сю се опитваше да се мери с Шива. Създателят и разрушителят.

Но частица от мен жадуваше това да е истина.

Вероятно, защото исках да видя края на унищожителната драма с хронолитите — не само заради мен, но и заради Ашли и Катлин.

Исках да повярвам на Сю. След цял един живот, изпълнен със съмнения, имах нужда да й вярвам.

Надявах се лудостта й да бъде чудодейна, божествена.

Хич все още работеше над двигателя, когато по прашния път се приближиха дванайсет мотоциклетисти. Идваха право откъм хронолита.

Двамата със Сю се скрихме в бетонната къща веднага щом ги видяхме. По това време Рей вече бе предупредил Хич. Той се измъкна изпод капака и ни раздаде оръжия.

Взех пистолета, но когато стиснах хладната му дръжка, изпитах отвращение. Боях се не само от куинистите, които се приближаваха към нас, но и от оръжието. Вместо да ми вдъхва увереност, то само подсилваше представите за собствената ми уязвимост и беззащитност.

Рей Мозли пъхна пистолета си в колана и започна трескаво да натиска копчетата на телефона. Но от няколко дни нямаше никаква връзка, нищо не се промени и сега. Опитът изглеждаше колкото рефлекторен, толкова и жалък.

Хич подаде пистолет и на Сю, но тя притисна ръце към страните си.

— Не, благодаря ти — рече.

— Не ставай глупава.

Вече чувах ясно бръмченето на моторите, звук на скакалци, на приближаваща се напаст.

— Задръж го — настоя тя. — И без това не зная как да го използвам. Току-виж застрелям не когото трябва.

Тя ме погледна, докато произнасяше тези думи, и аз изведнъж си спомних за момичето в Ерусалим, което бе благодарило на Сю точно преди да умре. Очите и гласът й излъчваха същото загадъчно послание.

— Сега не е време да спорим.

Хич бе поел командването. Изглеждаше оживен и съсредоточен, намръщен като шахматист, изправен срещу опитен противник. Къщичката имаше три тесни прозореца и една врата — лесна за отбрана, но потенциална смъртоносна клопка, ако противникът притежава числено превъзходство. Всъщност и в пикапа нямаше да сме в по-голяма безопасност.

— Може би не знаят, че сме тук — подхвърли Рей. — Може да отминат.

— Възможно е — отвърна Хич. — Но не разчитай много на това.

Рей положи длан на оръжието си. Погледна към вратата, после към Хич и отново към вратата, сякаш извършваше някакви сложни математически изчисления.

— Скоти — обърна се към мен Сю, — разчитам на теб.

Отново не разбирах за какво говори.

— Забавят — съобщи Хич.

— Може да не са куинисти — продължаваше с предположенията Рей.

— Да бе, монахини на разходка с мотори. Остави тази работа.

Предимството ни бе, че те нямаха прикритие.

Местността бе съвсем равна, почти лишена от растителност. Осъзнавайки уязвимостта си, мотоциклетистите спряха на почтително разстояние, извън обсега на оръжията ни.

Докато ги наблюдавах през тясната цепнатина на един от прозорците, хрумна ми колко нелепо е всичко това. Приятен, прохладен ден, безоблачно небе и слънце. Дори уж нестабилният хронолит изглеждаше застинал и някак кротък на хоризонта. Въздухът бе изпълнен с чуруликане на врабчета и жужене на щурци. А на пътя имаше дузина въоръжени мъже и никаква помощ на много мили наоколо.

Единият от мотористите си свали шлема и разтърси не особено чистата си руса коса, после закрачи лениво към нас по пътя.

И тогава…

— Проклет да съм — възкликна Хич, — ако това не е Адам Милс.

Сигурно Сю би казала, че сме дълбоко въвлечени в тау-турбуленцията на това място, където стрелката на времето се обръща към себе си и където няма случайни събития.