Хубавата Елена

Никой от кораба не му отговори, не го запита за нещо и след като се увери от автоматичното „Слуша Корморан“ на японеца, гласът обяви края на връзката. Въпросите щяха да дойдат после.

Кое беше я погубило? Само гравитацията ли? Тя наистина можеше да те убие, когато дълго си бил в безтегловност. Дори Санеев трябваше след всеки полет цяла седмица да се адаптира към нея, а Гибсън и Акира, които бяха прекарали близо година на Фобос, щяха да скучаят пет пъти по толкова в клиниката на базата. Но така внезапно не убиваше тая проклета гравитация! Или имаше нещо друго — свързано с телекинезата, с този неизвестен начин за преодоляване на време-пространство? Или нейната изкуствена младост бе невъзможна на планетата?… Не е ли знаела тя това, или го е забравила в нетърпението си да се превърне отново в земен човек, да облече роклята е многото цветя, за която е мечтала седемдесет години? И щеше ли човечеството да приеме едно развитие, при което да не може да се разсъблече в родния си дом? Или ще продължи да крета все така мъчително по милиардите стъпала на собствената си еволюция, несъвършено и крехко като прелестното свое момиче, пожертвувало живота си, за да свърже две цивилизации в Галактиката?…

Въпросите им щяха да дойдат после. И тримата щяха да си ги задават не сами, защото не бяха само техни въпроси. Щом другата цивилизация ги е потърсила веднъж, ще ги потърси и втори път. Сигурно и самото човечество ще я потърси, за да й предложи свой вариант на сътрудничество, та да се стигне до най-изгодния за двете страни начин. Сигурно след някой и друг месец към орбитата на Халеевата комета ще полетят автоматичните радиосонди, за да започнат историческия разговор. Но това пак щеше да бъде разговор между машини и тримата мъже още не мислеха за него.

Сега те бяха сами с машините си, вътре в друга машина, и никога светът около тях не бе кънтял толкова изпразнен от отговори. Всичко им изглеждаше смачкано и празно като бялото трико в ръцете на Гибсън. А така щяха да се носят в орбитата си към земята още цял месец. Щяха да кръстят кораба си на нейно име, щяха да разказват на уредите си за нея, щяха да въртят филмите си, за да пълнят със смеха и с тялото й ненапълнимата пустота около себе си. Цял месец още щяха да тъгуват за нея и после — цял живот.