Кюрдският кръст

— Какви ги вършите? Какво ви хрумна! Дотолкова ли сте забравили правилата на нашата вяра, та правите такива зрелища на хората? Ела, сине, и поздрави най-напред този чуждоземен ефенди, който спаси живота на твоята майка! После ще си поговорим двамата сериозно.

Бутна сина си към мене. Той ме поздрави и попита:

— Какво се е случило с майка? В опасност ли се е намирала?

— Да, трябваше да бъде разкъсана от кучетата на мир махмалли — отвърнах аз. — Но тя самата може да ти разкаже.

Тук се намеси Юсуф Али:

— Сега ми отговори на един въпрос. При патрика ли ще останеш, или ще си дойдеш при нас?

Беше скръстил ръце на могъщите гърди и стоеше високо изправен пред сина, който се учуди, наистина, че вместо „добре дошъл“ му бива отправян такъв въпрос, но веднага отговори спокойно:

— С удоволствие бих си дошъл при вас, татко, но това вече не е възможно.

— Не е възможно? Защо?

— Защото вие трябва да дойдете при мен.

— Ние…? Да не би при патрика?

— Да. Той ме изпрати да ви забера. Вие сте бедни и живеете мизерно в тези гори. Аз копнеех да мога да се грижа за вас и това сега ми е по възможностите. Патрика ме направи на първо време свой катиб10. Там имам хубаво голямо жилище и всичко, от което се нуждаете. По-късно нещата още ще се подобрят.

— Подобрят? — попита исполинът подигравателно. — Е, и по какъв начин?

— Защото тогава вече няма да бъда катиб, а… кха… кхасис.

Той не произнесе все пак думата наведнъж, защото кхасис означава свещеник.

— Кхасис! — изкрещя бащата. — Искаш да станеш християнски свещеник! Владика на неверническите кучета! Искаш да се отречеш от исляма?

— Не се гневи, татко, прости ми! Не можех да постъпя другояче. Вече го сторих. Аз съм християнин. Получих Ил Курбан ил мукад’дас ер Ршпас11.

— Значи… ти наистина… си станал вече… проклет… гяур? — избухна старият, говорейки откъслечно от ярост.

— Трябваше, татко, трябваше! Аз стоях между Мохамед и Иса бен Мариям. Ден и нощ се борех с двамата. Мохамед ме изостави, ала Иса ме прие в лоното на единствената истина, сиянието на вечното упование, което никого не мами. Аз…

— Спри! — прекъсна го едва ли не с рев баща му. — Ти си християнин и вече не можеш да се върнеш, така ли?

— Да, аз съм християнин и ще си остана такъв!

— Бъди проклет тогава за цялата вечност…

— Татко! — изкрещя синът, като се хвърли в краката му. — Спри! Не тази ужасна дума! Ти си разгневен. Когато се успокоиш, другояче ще мислиш и говориш. Аз не исках да ти кажа всичко това така бързо, без да те подготвя, но ти ме принуди с въпросите си. Овладей се! Не мисли само за мен, а и за майка, която лежи тук в краката ти!

Жената се бе хвърлила на земята пред мъжа си и обгърнала нозете му. Той я изрита, вдигна ръка заплашително към сина си и кресна:

— Аз да съм се овладеел, аз! Това ми го казваш ти, син на баща си, ти жабо, ти куче! На мига да ми се закълнеш, че ще се отречеш от твоя разпнат Иса, иначе…

Бях се надигнал от огъня. Възбуденият мъж се канеше да удари сина. Исках да попреча на това. Ето защо пристъпих между двамата и казах успокоително:

— Юсуф Али, нима искаш на показ да решиш една работа, чието място е между твоите стени? Чуй съвета ми и…

— Мълчи! — озъби ми се той. — Ти също си един такъв гяур, едно куче, чиято плът не иска да яде никой лешояд. Твоите думи вонят. Кажеш ли още само една-едничка и ще забравя, че си мой гост!

— Ти вече забрави!

— Забравил съм? Е, в такъв случай мога и да го довърша. Ето ти, на…

Исполинът спря изплашено. Беше извършил онова, което не той самият бе поискал в гнева си, а Дявола, беше ме ударил. Тъй като това за мен бе било немислимо, не бях се подготвил за отбрана и получих в лицето удара на исполинската ръка изцяло и с пълната тежест. Залитнах назад и посегнах към окото. Това бе удар, литературно казано, мръсен удар, по носа, при който палецът се бе плъзнал към очната кухина. Кръвта се лееше от носа ми, а с дясното око нищо не можех да виждам. Когато го попипах, то висеше наполовина от орбитата си. Един всеобщ, многогласен крясък прозвуча наоколо. Един гост бе първо поруган от своя домакин, а после дори ударен! Такова нещо никога не се беше случвало. Впрочем и самият Юсуф Али бе ужасен от себе си. Той отпусна ръце, вторачи се в мен, сграбчи после сина си за ръката и каза, дърпайки го след себе си:

— Ела! Той е прав. Тази работа не е за пред други. Трябва да говоря насаме с теб.

Двамата изчезнаха.

Жената сложи ръце на раменете ми и каза, хлипайки:

— Прости му, господарю! Той не знаеше какво прави. Иначе е добър, но когато е ядосан, не бива да му се възразява. Силно ли те удари? Боли ли те?

— Ела в къщата и ми дай вода!